Най-напред определям мястото на главата върху платното и съотношението й като размер и обем спрямо фона. Ще я разположа по-високо в картината и ще продължа надолу, докато стигна до джобчето на сакото му, на което е окачена табелката му на служител от паркинг, а зад нея са пъхнати моливите му. Работата напредва и приликата се получава, но чичо Марвин изглежда уплашен, а неизменният му озадачен поглед е прекомерно подсилен. Такива са моите портрети, от онези, които никой не би си купил. Тревожа се как ли ще реагира леля Едит. Всеки от нас има своя собствена представа за това как изглежда нещо или някой. Това е същността на живописта. Завършвам картината, преди леля Едит да дойде и да обяви, че обядът е готов. Нямам представа дали се е навъртала наоколо, за да хвърля по едно око или не; едва ли го е направила. Застава зад мен, докато изписвам името на чичо Марвин в долния край на картината, подписвам се и слагам датата.
— Да, това е Марвин. Не прилича много на него, но все пак мога да го разпозная. Не знам обаче дали някой друг ще открие прилика.
Отстъпвам назад, за да погледна от разстояние.
— Аз бих го познал, лельо Едит, но иначе съм съгласен с теб. Прилича на повечето от моите портрети; това може да бъде и братът на чичо Марвин или някой друг роднина.
— А, не, брат му прилича повече на него, отколкото тази картина.
— Сега е твой ред, лельо Едит, и не се опитвай да се измъкнеш.
— Първо да се нахраним. Умирам от глад. Разбира се, че ще ти позирам, дори съм си измила косата.
Менюто е обичайното, но този път тя е приготвила и няколко хотдога. Отново преяждам като свиня. Пренесли сме картината в кухнята и сме я подпрели на бюфета в ъгъла, където да можем да я гледаме.
— Ако видиш нещо, което не ти харесва, лельо Едит, просто ми кажи. Все пак ти си истинската специалистка по чичо Марвин. Толкова време съм се взирал отблизо в този портрет, че съм изгубил реалната си преценка.
— Не бих променила нищо, Албърт. Колкото повече го гледам, толкова повече ми харесва. Не мога да му се наситя.
— Права си, лельо Едит. Седя си тук и го гледам, а той се променя пред очите ми — вратът му се издължава, а лявото му око се издига високо над дясното. Това е то истинската магия!
Тя ме поглежда с блеснали очи, сетне се засмива:
— Не, Албърт, картината е чудесна. Никога няма да мога да ти се отблагодаря.
Говори напълно сериозно. Привършваме да се храним. Докато леля Едит разчиства, аз отивам горе за другото платно. Трябва да внеса малко ред и сред боите върху палитрата. Изненадан съм, но не се чувствам уморен. Разбира се, рисувах седнал вместо прав, както правя навън, на улицата. Освен това на остъклената веранда е топло, което също ми е от полза.
Обаждам се на Пег, за да я предупредя, че днес няма да ходя у тях; извинявам й се. Обяснявам й, че рисувам портрети на леля Едит и на чичо Марвин.
— Но аз мислех, че чичо ти е мъртъв и леля ти е самичка. Да не рисуваш пак призраци?
Обяснявам й за снимките и я питам дали има нещо против да отида у тях утре. Отговаря, че ще ме очаква с нетърпение.
Докато я рисувам, леля Едит решава кръстословица. И при най-малкото затруднение непрекъснато ме пита за една или за друга дума, аз пък все й повтарям да гледа към мен. Изненадан съм колко често ми се налага да отгатвам думи. Като че ли за пръв път осъзнавам до каква степен е отслабнал нейният изключително гъвкав и надарен ум. Чудя се дали тя го осъзнава. Не искам тъгата ми да проникне в картината.
Портретът се получава. Без да съм се стремил към това, изпод четката ми изниква ликът на по-млада жена. Съзнавам, че това е по-скоро израз на чувствата ми към нея, на спомените ми, отколкото отражение на образа пред очите ми. По същия начин нарисувах и къщите около дома си, както и портрета на чичо Марвин. Решавам да се подчиня на силата на емоциите, да прекратя опитите си да имитирам това, което виждам, и да нарисувам онова, което ми подсказва сърцето. Час по-късно леля Едит оставя кръстословицата в скута си и вперва поглед в мен:
— Може ли да отида до тоалетната, Албърт? Обещавам да не надзъртам.
— Разбира се, че можеш, не искаме да направиш някоя беля, нали? Освен това погледни, ако искаш.
Тя се спира за малко зад гърба ми, като пристъпва от крак на крак.
— Мили Боже! Приличам на собствената си дъщеря, на дъщерята, която никога не съм имала. Виждам нещичко и от София. По-добре да побързам. Ей сега се връщам.
Продължавам да рисувам, работя върху фона, който не е фигуративен, а просто пъстроцветен килим от различни земни цветове. Тя се връща.
Читать дальше