Уилям Уортън - Отвъд килера

— Олеле, Господи, не мога да повярвам! Трябва да ми сложиш малко бръчки, а и да нарисуваш гушата ми. Не се бой да ме покажеш каквато съм в действителност. Знам на какво приличам.

Отново сяда да ми позира. Рисувам още около час и внезапно осъзнавам, че съм готов. Получава се портрет, който бих искал да запазя за себе си. Вложил съм в него цялата си любов към леля Едит, любов, която не бих могъл да опиша с думи. Оставям четката и поглеждам към леля си. Смигвам й.

— Е, малкият, свърши ли?

— Да, предполагам, ако изобщо може да се каже, че съм свършил нещо. Нали знаеш, рядко довършвам нещата, които започвам.

Тя отново сяда на стола, за да позира. Поглеждам я. Права е. Откривам в нея и леля София, както и — за моя изненада — нещичко и от Джийн. Не се бях замислял върху това. Трябваше обаче да се досетя. Уилям ще ми помогне и с тази картина.

Рисувам в продължение на още два часа, като ту се отплесвам нанякъде, ту се съсредоточавам върху картината.

— Е няма ли най-после да свършиш? Каза, че няма да ти отнеме повече от два часа, а вече работиш повече от три. Как успя да нарисуваш Марвин толкова бързо, след като той дори не е тук, а с мен си толкова бавен?

— Защото ти си толкова жива, лельо Едит! Искам да пресъздам цялата жизненост в теб.

— Е, няма да съм жива още дълго. Ще си умра от седене на стола и краката ми ще окапят. Давам ти още пет минути и гледай да приключиш дотогава.

Поглежда часовника си. Аз също поглеждам своя. Поредната надпревара с времето, също като яденето на яхния. Не се чувствам припрян обаче. Просто не искам да спра. Приятно ми е тя да седи пред мен, а образът й постепенно да се оформя върху платното; неприятна ми е самата мисъл да спра да рисувам. Но когато изтича уговореният час, оставям палитрата и четките, и заявявам, че съм готов.

— Отказа ли се вече? Претупа нещата, за да се отървеш от мен, нали? Много добре те познавам!

— Не, наистина съм готов, ела да видиш. Кажи ми какво мислиш. Ако нещо не ти харесва, ще го променя.

Ставам от стола си и й отстъпвам мястото си. Тя отказва да седне, просто стои и трепери от вълнение. Сетне ме поглежда и ме прегръща. Плаче неудържимо. Не очаквах подобна реакция. Не зная какво съм очаквал, но във всеки случай не и това.

Най-накрая тя се отдръпва от мен и сваля очилата си. Избърсва стъклата им с носната си кърпичка и си ги слага отново.

— Благодаря ти, Албърт. Не вярвах, че можеш да го направиш.

Погледът й минава покрай мен и се спира върху портрета; едва се сдържа да не заплаче отново.

— Сега зная, че никога няма да умра. Тази картина повече от всичко друго ми вдъхва увереност, че винаги ще бъда с твоя чичо Марвин, с моя Марв. Ще бъдем единствените два портрета, които ще допуснат в рая.

Млъква и отново ме прегръща.

— Шегувам се, Албърт. Но все пак си мисля, че в тази картина е вложена толкова много любов, че каквито и грехове да съм имала, пак ще ме пуснат в рая. Благодаря ти още веднъж.

Най-накрая и аз спирам да плача и се съвземам достатъчно, за да започна да прибирам боите си, преди да ги отнеса горе. В портрета откривам и леля Едит, и Джийн и, разбира се, Уилям. Ако не знаех, че току-що самият аз съм го нарисувал, нямаше да повярвам, че е възможно.

Тръгвам нагоре по стълбите. Минава пет часът.

— Има ли време да измия боята от ръцете си и да си облека чисти дрехи преди вечеря?

— Имаш колкото време пожелаеш, Албърт. Ако искаш, дори можем да излезем и да хапнем сандвичи. Аз ще поседя и ще погледам тази картина, искам да видя дали няма да помръдне. Ще я окача в спалнята ни, за да видя дали чичо Марвин ще ме познае. Надявам се.

Тя повдига внимателно картината и я сваля от статива. Наблюдавала ме е да качвам по стълбите още неизсъхнали платна, така че знае какво да прави. Вървя подире й, помъкнал боите, терпентина, дрехите си за рисуване, палитрата и лака. Тя влиза в голямата спалня, аз — в стаята на Едгар. Бързичко почиствам ръцете си от боята, изтривам с терпентин всичко, което не мога да измия със сапун, пръскам си дезодорант и обличам чисти дрехи. Все още съм превъзбуден. Така се чувствам винаги, след като завърша някоя картина, но въпреки това ако легна, ще заспя като мъртъв. Никога не съм рисувал толкова добре и зная, че ако ми се случва прекалено често, няма да живея много-много.

Времето ми тук, във Филаделфия, изтича. Скоро трябва да заминавам. Едва сега осъзнавам, че картината, която най-много съм искал да нарисувам, е тази на моята собствена стая. Досега просто не съм събрал смелост да попитам Пег.