Уилям Уортън - Отвъд килера

След закуска й се обаждам по телефона от дома на леля Едит. Гледам желанието ми да не прозвучи много нахално, но ми се струва, че тя на драго сърце ще ми позволи да рисувам в стаята. Как мога някога да й се отблагодаря?

Решавам да отида дотам с колата на чичо Марвин. Леля Едит се притеснява, защото колата не е минала технически преглед, но макар напоследък да я карах често, нито веднъж не ми създаде ядове.

Пристигам у Пег към десет. Налага се да чукам на вратата в продължение на няколко минути, преди да чуя някакъв шум отвътре и Пег да се появи. Вече съм закусил с леля Едит, затова изпивам набързо чашка кафе, сетне взимам статива и последното платно и ги помъквам нагоре по стълбите. Пътьом виждам, че мъничкият Джони спи на не повече от четири-пет сантиметра от същото място, където го видях за пръв път. Разпъвам статива, нагласявам нещата и си поемам дълбоко дъх. Вече планирам какво и как да нарисувам. Ръцете ми треперят от нетърпение. Изстисквам върху палитрата си натурална сиена, ултрамарин, сиво-зелено и малко жълта охра. Поемам отново въздух и започвам. Доливам терпентин и лак в съдчетата. Потъвам в картината толкова бързо, сякаш политам във въздуха. То си е така, за мен това е като полет в пространството. Мисълта ми ще се понесе на воля из тази стая, ще полети и над откритите пространства в сърцето ми, които толкова дълго не успявах да запълня.

Започвам да очертавам стените, да пресъздавам усещането за пространство между стените, тавана и пода; отвсякъде струи светлина. Разполагането на леглата е лесна работа, на едното спях аз, а на другото — Джийн. Мисля да я нарисувам на леглото, но се отказвам. Ще ми бъде много трудно да го направя, а това е нещо, което би ме отказало от тази картина.

Леглата са боядисани в кремаво, но ръководен от свои собствени съображения, решавам да ги нарисувам в оранжевочервено. Винаги съм искал да имат естествения цвят на дърво. Те са най-обикновени легла с метална рамка, но въпреки това се вълнувам. Светлината в стаята ще отразява лъчите на залязващото слънце някъде към шест часа, след вечеря, когато се прибирам и се преструвам, че си пиша домашните, а всъщност заключвам вратата и си играя в Стенландия.

Отлагам до последно мига, в който трябва да нарисувам и себе си. Чудя се кое време от годината да бъде и избирам октомври точно преди Хелоуин. Рисувам себе си с тъмносин пуловер, онзи, с който играех футбол след училище. Носих го цели три години, преди да го проядат молците, а лактите му да се прокъсат. Рисувам се приклекнал пред отворения килер, въпреки че сега вратата е затворена и аз нямам ключ. Не искам да притеснявам Пег с молби да ми даде ключа. Опасявам се това да не я изплаши, да не реши, че отново рисувам в килера.

Изстисквам върху палитрата си всички цветове, с които разполагам, и почиствам грижливо четките си. След всички картини, които нарисувах напоследък, две от четките ми са проскубани почти до дръжката. Започвам да нанасям фона в светли земни тонове и използвам първо по-големи четки, като постепенно преминавам към по-малки, когато оформям и някои детайли.

Нахвърлям надве-натри очертанията на замъка върху хълма заедно с лъкатушните пътеки, които водят към него. Грижливо оформям водопада и пръските вода на мястото, където реката се разбива в скалите.

Не се изкушавам да отворя вратата, за да проверя каквото и да било. Всичко е в главата ми, в сърцето ми. Вървя по тези пътеки, преплувам тези реки, къпя се във водопада. Отново съм жив. Чувствам се неуязвим и непобедим.

Рисувам себе си, коленичил на пода; с едната ръка местя фигурките по пътя и по полянката пред замъка. Рисувам две фигурки. Едната е на пекар, понесъл огромна тава с хляб върху главата си. Другата е на рицар, яхнал кон. Носи броня и един от най-важните герои от дните, когато си играехме в килера.

Рисувам и фонтана в дъното на килера; над него са се надвесили две млади жени и пълнят ведрата си с вода за прането, което ги очаква. Изпитвам абсолютно същите чувства както по времето, когато копнеех Уилям да поиграе с мен, преди Джийн да се присъедини към нас, а и след това. Сега ми се иска да се озова в картината, да се превърна в част от нея.

Рисувам себе си като дете. Използвам същите тънки четки, за да пресъздам материята на онзи пуловер, начина, по който сресвах косата си, когато имах коса. Грижливо изпипвам ръката, която държи миниатюрния пекар, за да го постави на мястото му. Той е връзката между картината и картината в картината на онзи свят, изобразен върху стената, Стенландия.