Уилям Уортън - Отвъд килера

Остават ми още три платна. Билетите за Калифорния са в сака ми. Изваждам ги. Днес трябва да потвърдя резервацията. Купих ги, преди да напусна Ню Джърси, и нарочно удължих престоя си така, че да се върна по времето, когато Емили ще си пристигне от Ханой. Мисля си колко хубаво ще е отново да бъдем заедно, но в същото време не искам да се разделям с леля Едит. Може би това е последното ми гостуване у нея. Ще ми липсва страшно много.

Внезапно ми хрумва какво да правя с оставащите платна. Ще нарисувам портрети на леля Едит и на чичо Марвин. Не съм най-добрият портретист в света, но не съм и пълен бездарник. С леля Едит няма да имам проблем, уверен съм, че я познавам достатъчно добре. С чичо Марвин обаче ще бъде по-трудно, може би защото вече го няма, но пък леля Едит ще ми услужи с негови снимки. Портретите, които рисувам, винаги се получават добре, но невинаги пресъздават точно модела. Затова пък работя бързо. Обикновено успявам да сътворя портрет със съвсем прилични размери, горе-долу колкото картините, които рисувам тук, за не повече от два-три часа. Ако обстоятелствата ме принудят обаче да изкарвам прехраната си като портретист, хич няма да ми е лесно. А и ще бъда нещастен. Въпреки това съм готов да нарисувам леля Едит и чичо Марвин, ако тя ми позволи.

Отивам в банята и се измивам набързо. Връщам се в спалнята и си обличам дрехите за рисуване. Вече съм развълнуван от идеята за тези портрети. Ще ги нарисувам веднага след като завърша картината на дневната. Ще ги оставя у леля Едит и така няма да мъкна неизсъхнали платна чак до Калифорния. Ще опаковам другите картини и ще ги прибера в сейф на летището.

Седя на масата в кухнята и прелиствам „Филаделфия Инкуайърър“, когато леля Едит влиза.

— Я виж кой бил тук! Какво ти става, не можа да спиш ли? И защо, за Бога, гледаш като котка, която току-що е уловила мишка?

— Не, не, не обичам вкуса на мишки и освен това трудно се ловят. За сметка на това имам страхотна идея, но ми трябва твоята помощ.

— Какво ли ще бъде този път? В каква ли дяволия се опитваш да ме забъркаш?

— Трябва ми главата ти, а също и тази на чичо Марвин… Надявам се да нямаш нищо против.

Това приковава вниманието й.

— Ти за какъв се мислиш, за ловец на глави или какво? Каква щуротия пак си намислил?

Забелязвам, че държи в ръка тежкия тиган за пържене. Дали пък няма да ме фрасне с него по главата?

— Искам да нарисувам портрети и на двама ви, на теб и на чичо Марвин. Няма да ти отнема много време. Мога да се справя за около два часа.

— Албърт, каква муха ти е влязла в главата, та ти е хрумнало подобно нещо?

— Изобщо няма да е необходимо да позираш, да стоиш неподвижно. Ще си приказваме, а през това време ще те рисувам. Можем да го направим на верандата, където светлината е подходяща.

Леля Едит продължава да стиска тигана в ръка. Дали пък няма да ме остави без закуска?

— Но защо ти е да правиш подобно нещо, Албърт? Зная на какво приличам и не ми е притрябвало да се гледам в огледало, вече не го правя и си имам причина. Освен това как ще нарисуваш Марвин, ще го изкопаеш от гроба ли?

— Не, лельо Едит, не мисля за теб, а за Едгар и децата му, твоите внуци. Сигурен съм, че биха се радвали да имат ваши портрети. Така ще ви запомнят завинаги.

— Ти какво се опитваш, да ме подготвиш за погребение ли? Не искам никой да ме запомня в този ми вид, а и не смятам, че Марвин би го искал. Албърт, много мило от твоя страна, но не мога да си позволя нещо подобно. По-добре излез навън и нарисувай още някоя от улиците, където си живял, от това ще излязат хубави картини.

— О, лельо Едит, моля те! Искам да ти подаря тези портрети. Ако искаш, окачи ги в мазето, за да плашиш мишките, нямам нищо против, но съм сигурен, че Едгар, Емили и всички останали от семейството ще им се зарадват.

Леля Едит се преструва, че замахва да ме цапардоса по главата с тежкия тиган.

— Гледай го ти! Сега пък се опитва да изкара, че ако не се съглася да позирам, цялото семейство ще ме намрази. Много си хитър!

С тези думи тя се обръща и влиза в кухнята. По време на закуската успявам най-сетне да я убедя да ми позира. Леля Едит настоява да нарисувам първо чичо Марвин, защото така или иначе той нямало как да възрази.

— Можеш да се поупражняваш върху него и след като видя какво възнамеряваш да направиш, ще реша дали да ти позволя да ме рисуваш.

Сделката обаче е сключена. Леля Едит обещава да ми даде няколко снимки, с чиято помощ да работя. Ще разпъна статива на верандата, като преди това я застеля със стари вестници. Ще започнем работа към девет и половина. Така ще мога да го нарисувам до обяд. Привършвам със закуската и хуквам на горния етаж, грабвам статива, лака, терпентина и платното, преди на леля Едит да й е хрумнало нещо друго. Когато съм готов, подреждам снимките около себе си. Те не са толкова много, правени са доста отдавна и всичките са малки, ако изключим сватбената фотография отпреди петдесет години. Ще работя предимно по памет. Няма проблем. Чудя се защо не съм се сетил по-рано за това.