Уилям Уортън - Отвъд килера

Успях да не се опръскам много с „джойстика“, да почистя ръцете си що-годе, да измия лицето си и да пригладя косата си с мокри длани. Не зная защо, но не съм от хората, които ще напълнят умивалника, за да се измият. Правя го директно от струята вода. Питам се откъде ли идва този ми навик. Зная, че не обичам нито мръсната пяна от сапуна, която плува във водата, нито мръснобелия цвят на самата вода. Вероятно това е причината.

Забелязвам малка и доста захабена кърпа за ръце и я използвам. На стената зад мен висят красиви големи кърпи за баня, но и през ум не ми минава да ги използвам, не бих го сторил, дори да си бях у дома. По-голямата част от живота ми е минала без перални и сушилни. Тогава седмичното пране се превръщаше в нелека задача за мен. Днес благодарение на пералнята и сушилнята, които имаме в Париж, прането се превръща в удоволствие за мен, обожавам да вадя чистите дрехи първо от пералнята, после от сушилнята, да ги сгъвам още топли и почти без гънки. Емили мрази да глади. Имаме ютия, но никога не съм виждал жена си да я използва. Самият аз рядко я ползвам благодарение най-вече на тези нови материи, от които шият ризите.

Осъзнавам, че се размотавам. Може би подсъзнателно не искам да посетя отново чичо Бил. Може би се боя да видя един човек, който е толкова възрастен, толкова близо до смъртта, че ще се разстроя. Въпреки това ще отида и преди да си тръгна, ще се сбогувам с него.

Когато слизам долу обаче, разбирам, че ще се наложи отново да отложа посещението. Всички ме очакват. Да видя пак чичо Бил е едно от нещата, които наистина искам да направя, защото предчувствам, че това ще е последната ни среща.

Долу обаче ме очакват край масата. Оставили са ми онова място, на което сядах винаги като дете. Откъде Пег би могла да знае подобно нещо? Това е мястото от страната на прозореца в трапезарията с лице към дневната. Пег седи на мястото на мама, близо до кухнята, а бебето е настанено на високо детско столче до нея. Това е логично. Другите децата седят едно до друго от лявата ми страна. Там сядаха Джийн и чичо Бил, когато живееше у нас. В другия край на масата откъм дневната бе мястото на татко. Предполагам, че сега там седи Бъд, защото само там стои голям стол с подлакътници. Май вещите се разпореждат с живота на хората в не по-малка степен от тази, в която хората се разпореждат с вещите. Изчаквам да видя дали няма да кажат някоя молитва или нещо подобно. В нашата къща винаги татко изричаше молитвата, но съвременните католици като че ли оставят това на децата си, ако изобщо го правят, разбира се.

Може би причината е отсъствието на Бъд, а може би е моето присъствие, но никой не казва молитва. Не че тя ми липсва. Пег ми подава голямата купа.

— Приготвила съм я по мамината рецепта. Това е истинска ирландска яхния, а не нещо сготвено надве-натри.

Мирише вкусно, много вкусно. Държа купата, за да може и Пег да си сипе. Тя слага в чинията на Джони парченце картоф, половин морков и късче говеждо, и ги намачква на пюре. Сетне сипва и на себе си малко повече, отколкото на бебето.

— Още ли ти е зле? — питам.

— По-добре съм, но не искам да рискувам.

Подавам купата на Боби. Той се изправя и избира внимателно парчетата, които му харесват. Сетне съдът отива у Алис.

— Мамо, знаеш, че мразя яхния. Нямаме ли хамбургер или нещо друго?

— Не, миличка, нямаме нищо друго. Опитай мъничко. Хапни и ще получиш десерт. Приготвила съм нещо специално.

Боби се надвесва над чинията си, тъпче храната в устата си с помощта на вилицата, която стиска здраво, все едно е лопата.

— Какво е то, мамо?

— Тайна!

— О, моля те, мамо!

Алис избира дребни късчета месо и парченца картофи, които прехвърля в чинията си; не взема нито един морков. Съчувствам й. Морковите са твърди, недостатъчно сварени за моя вкус. Като че ли само французите знаят да приготвят моркови. Пег ту яде, ту храни малкия Джони на високото му столче.

— Как върви картината с призраците?

— Много ми харесва. Пресъздава това, което съм искал да постигна, в по-голяма степен от другите ми картини. Трябваше по-рано да се досетя, че ще почувствам нещата най-добре, когато започна да рисувам къщата отвътре.

— Харесваше ли ви тук на теб и на сестра ти?

Замислям се, преди да отговоря. Не съм сигурен, че мога да отговоря за себе си, камо ли за Джийн. Приличахме си в много отношения, но бяхме и доста различни, носехме белезите на различния си пол, на различните си характери. Джийн бе изключително възприемчива, толерантна към неща, хора и случки, докато аз бях вечно нетърпелив, неспокоен, винаги в очакване да се случи нещо ново. Освен това тя се справяше с живота с по-голяма лекота и умение.