Уилям Уортън - Отвъд килера

Оставям четките, хвърлям последен поглед към картината и тръгвам подир Пег. Изпитвам невероятно, свръхестествено усещане, че вървя през картината. Очаквам едва ли не да видя мама и тате, а Джийн да слезе по стълбите. Тръсвам глава, за да се върна в реалността. Сядам край барплота.

Пег е приготвила сандвичи с препечен бекон, домати и маруля. Очаква ме и чаша — не кутийка или бутилка, а чаша бира. Пред Пег обаче има само кафе.

— Много мило, Пег. Нищо ли няма да хапнеш?

— Сложа ли нещо в стомаха си, ще изцапам цялата кухня.

— Толкова зле ли се чувстваш? Взе ли си алка зелцер или аспирин?

— Не, кафето ще ме оправи. Не ми останаха никакви лекарства. Бъд ги взе всичките, като отиде на работа. Ще има по-голяма нужда от тях, отколкото аз. Тези щури купони ще ни съсипят. Не ги планираме, те просто се случват.

— Искаш ли да отида до аптеката и да ти взема нещо? Каквото кажеш.

— Не. Остани тук да си поговорим.

Каже ли ми някой: „Да си поговорим“, губя ума и дума. Не се сещам какво да кажа и блокирам, обсебен от мисълта „За какво, по дяволите, ще си говорим?“

— Миналия път, когато идвах във Филаделфия, нарисувах една наистина страховита картина. Изобразява уличка на име Литъл Теодор, където всичко е миниатюрно: малки вратички, малки прозорчета, пред къщите няма градинки, а верандите излизат направо на тротоара. Там се почувствах като великан. А от всички прозорци надничаха възрастни хора с побелели коси, повечето от които дори не бяха сресани. Доста зловеща гледка.

— Че защо тогава рисуваш такива места? Можеше да дойдеш да рисуваш в нашия квартал.

— На тази улица живях, когато бях на две или на три годинки, но никога не я забравих. Открих дори къщата, в която живяхме. Когато бях малък, ми разрешаваха да ходя до един пуст парцел в края на улицата и да си ровичкам в пръстта. Помня как копаех с лъжица. Сега този парцел е част от градинката на черква или училище, но исках да нарисувам нещата такива, каквито ги помня.

Пег накланя глава. Понечва да запали цигара, но се спира и отпива от кафето си.

— Странен човек си. Сигурен ли си, че идваш от тази планета, Бърт? Цялото това пътуване петдесет години назад… Нещо не ми се струва нормално.

— Не зная, Пег. Това е не само нещо, което искам да направя, а по-скоро нещо, което трябва да направя. И заради брат си, и заради сестра си. Предполагам, че се опитвам да направя всички онези мъгляви спомени по-реални.

— Затова значи рисуваш нашата къща отвътре, с твоето семейство и прочие… Опитваш се да ги върнеш към живот ли?

— Донякъде. Но по-скоро, за да направя спомените си по-ярки. Няма как да ги върна, освен в спомените си. Предполагам, че в известен смисъл всички ние съществуваме само в спомените на другите.

— Ще ти кажа нещо, Бърт. Ти винаги ще бъдеш в моите спомени. Никога няма да те забравя. Ти ме промени, макар да не ми е ясно какво точно означава това. Зная обаче, че ми харесва. Щастлива съм сега, в този момент, но вчера ти ми липсваше ужасно много. Спомените винаги ли са толкова болезнени?

— Невинаги. Повечето от най-значимите ми спомени обаче са болезнени, защото колкото повече остарявам, толкова повече хора, които обичам, си отиват от този свят. Това е една от причините да прекарам част от времето си с леля Едит и с чичо Бил. Те няма да останат още дълго сред нас и ще ми липсват. Чичо Марвин вече ми липсва, а той почина едва преди няколко месеца.

— Радвам се, че ти си тук. Толкова си весел и жизнерадостен. Като те видя и ми се приисква да запея и да затанцувам. — Тя се усмихва. — Съжалявам, не исках да кажа това, Бърт.

— Разбираш ли, Пег, да рисувам тези къщи, да ги възкресявам в спомените си такива, каквито са били, да вмъквам майка си, баща си и Джийн в картините, означава да се докосна отново до образите им. Това е същото като да чуеш отдавна забравена песен или да помиришеш парфюма на някого, когото си обичал. Дори е нещо повече, защото самият аз възкресявам тези спомени.

Замлъквам. Това е, което човек може да очаква от повечето хора. Искам да кажа, че обикновено всички се боят от призраци, духове, от идеята за съществуването на нещо, което не са в състояние да контролират, да измерят, да проумеят. Чувстват се комфортно единствено по отношение на онова, което мнозинството приема за реалност. Щях да се намразя, ако приличах на тях, но разбирам защо са такива. Взирам се в Пег.

— Замисляла ли си се някога или пък изпитвала ли си чувството, че се познаваме отпреди, Пег?