Уилям Уортън - Отвъд килера

Взимам обикновената отвертка и започвам да ги развъртам. Слагани са и са вадени няколко пъти, затова излизат съвсем лесно. Подавам на Пег всяко извадено винтче. Остава ми само най-горното, тогава хващам вратата с едната ръка, а с другата го развивам. Рамката с мрежата пада с лекота в ръката ми. Подпирам я на верандата.

— Толкова лесно ли било? Мамка му, и аз можех да го направя!

— Повечето неща са по-лесни, отколкото изглеждат. Хората се опитват да ги представят като много трудни само за да си придават повече важност. Ето, вземи винтчетата и ги залепи с тиксо към вратата, за да не ги търсиш следващата пролет.

Тя донася тиксо и ги залепва към вратата. Започвам да разпъвам статива на верандата. Когато Пег свършва със залепването на винтчетата, аз вдигам рамката с мрежата. Тя отваря входната врата още по-нашироко и аз влизам в къщата.

— Предполагам, че я държите някъде в мазето?

— Да, сигурно. Никога не съм обръщала внимание. Сигурно ме смяташ за глупачка.

— Не, това просто спада към графата „не ми е работа“; по същия начин мъжете се отнасят към чистенето, гледането на деца, готвенето.

Минавам през кухнята, понесъл мрежата, свивам към мазето и след като Пег ми отваря вратата, която води надолу, слизам по стълбите, като внимавам да не закача свода. Пег върви подире ми. Питам се дали всичко с Джони е наред, все пак входната врата е отворена и никой не го надзирава.

Слизаме в мазето. Откривам място на рафта, където мрежата ще се побере. Струва ми се най-подходящото място за складиране на врати. Пег оставя мазето отворено, за да се проветри и то.

— Не мисля, че някой би дошъл да ни ограби. Ако случайно влезе, или ще припадне, или ще си поръча бира.

Тя започва да събира бутилки, препълнени пепелници и всевъзможни боклуци.

— Ще остана долу и ще се опитам да разчистя тази кочина. Само проветряването няма да помогне. Обикновено затварям вратата да не би Джони да излезе навън, но ти можеш да я оставиш отворена, стига да го наглеждаш.

Забравили сме детето! Хуквам нагоре по стълбите, втурвам се в дневната. Джони си лежи, не спи, но и не гледа телевизия. Явно проветряването и замяната на майка му от друга „бавачка“ му идват в повече.

Проблемът ми е да си осигуря достатъчно пространство за рисуване, едновременно да виждам и цялата стая, и платното. Най-накрая намирам подходящото място — там, където беше вратата с мрежата. Рисувам, извърнат встрани. Оглеждам продължително стаята, опитвам се да я преподредя, да извикам спомените, да се върна назад във времето.

Камината, макар фалшива и със запушен комин — един от кошмарите на моето детство, когато си представях заклещения вътре Дядо Коледа — навремето бе иззидана от истински тухли. Сега тухлите са покрити с гипсова мазилка, отворът е зазидан, а върху каменната плоча се мъдри стол.

Между дневната и трапезарията някога имаше свод. Сега той е изчезнал, а двете му страни са облицовани с дъски. Разбира се, по времето, когато живеех тук, подът не бе застлан с мокет от единия до другия край. Ние имахме протрит, на всичкото отгоре и фалшив персийски килим, разположен по средата на тази малка стая, размерите му едва ли надхвърляха два на четири метра. Често ходех по него, стъпвайки от една шарка на друга, заслушан в някое радиопредаване. Това подлудяваше майка ми.

Диванът ни бе поставен срещу стената вдясно спрямо входната врата, а пианото се намираше до стената под стълбите. До прозореца имаше стол, обърнат към улицата; това беше единственият прозорец в стаята, ако не броим стъклените панели на вратата. Редовите къщи, залепени една за друга, могат да имат прозорци само отзад и отпред.

Това бе столът на баща ми. Тук се отпускаше уморен, след като си свалеше работните дрехи и тежките си обувки, и се изкъпеше във ваната, разположена в мазето; после обличаше домашните си дрехи и се качваше на горния етаж. Взимаше вестника, който мама му подаваше още в коридора, когато идваше да го целуне и да го поздрави с добре дошъл у дома. Това бе напълно механичен и предвидим ритуал, който се повтаряше всеки ден.

Понякога се прибирах по-рано от игра само да го наблюдавам. Мама обикновено сервираше вечерята петнайсет минути, след като татко се прибереше. Когато и двамата с Джийн си бяхме у дома, той винаги предлагаше да ни почете някой комикс, дори и след като със сестра ми отдавна се бяхме научили да четем. От неговите уста историите звучаха някак си по-значими, не по-реални, а по-значими. Обръщаше ни внимание на една или друга подробност в „Литъл Абнър“, „Дик Трейси“, „Мът и Джеф“ или „Усмихнатия Джак“, все неща, които нямаше да забележа. Мисля, че така ме учеше да бъда наблюдателен. Джийн пък винаги казваше, че тъкмо така се научила да чете.