Уилям Уортън - Отвъд килера

Бавно осмисля думите ми. Прилича на стар компютър, който се опитва да реши поставената му задача, но разполага едва с двеста и петдесет килобайта памет. Извърта главата си под още по-голям ъгъл и най-сетне ме разпознава.

— Здрасти, Албърт. Как си и какво, по дяволите, правиш тук?

— Дойдох да те видя, чичо Бил, да ти честитя рождения ден, да те видя как си, какво правиш.

— Рожден ден? Нямам рожден ден! Сигурно се шегуваш.

— Шегувам се, разбира се. Но въпреки това честит рожден ден. Ето, донесъл съм ти нещо.

Вадя миниатюрна бутилка уиски, от онези, които дават в самолетите; това е любимото му питие, а и той винаги е имал слабост към алкохола. Поднася я пред очите си, за да я огледа по-добре. Сетне вдига поглед към мен.

— Ама че работа, Албърт! Аз ли съм станал прекалено голям, бутилката ли се е смалила, не знам! Да не би това да е някакъв нов начин да откажат хората да пият алкохол, като им поднасят такива бутилчици?

Засмива се с характерното си „ха-ха-ха“, смях, при който няма опасност да му падне ченето. Усмихва се и ми подава ръка. Поемам я, тя не е просто студена, а безжизнено студена. Задържам я в дланта си.

— Албърт, разкарай това чудо оттук, че види ли ме някоя от сестрите, ще ме изритат навън. А не искам да се случи, тук ми харесва. — Подава ми бутилката. — Изпий я ти, Албърт. Ще ми достави удоволствие да видя как я изпразваш. Пий направо от бутилката, защото ако налеем уискито в чаши, сестрите със сигурност ще усетят миризмата. Внимавай, никой не те гледа, освен мен.

Взимам бутилката, развъртам капачката, подавам му чаша вода и се чукваме. Изпивам я на две глътки, затварям я и я прибирам обратно в джоба си.

— Как беше, Албърт?

— Екстра, само че или съм станал прекалено голям, или съм станал алкохолик, защото изобщо не утоли жаждата ми.

Отново се засмива по характерния си начин и маха с ръка пред себе си; движенията му са немощни, но добре контролирани.

— Винаги си бил чешит, Албърт, също като баща си. Знаеш ли какво ми хрумна… след като пишеш книги, защо да не го включиш в някоя? Като че ли всеки получава шанс да умре обикновено между седемдесетата и седемдесет и петата си година. Майка ти и баща ти знаеха… знаеха кога ще умрат. И не пропуснаха шанса.

Наблюдава ме, за да провери дали следя мисълта му. Господи, начинът му на разсъждение изобщо не се е променил! Отваря и затваря уста няколко пъти, сякаш за да събере достатъчно слюнка, преди да продължи:

— Албърт, не знам как, но аз пропуснах своя шанс. Оставих го да отмине и сега, проклет да съм, не мога да умра. Изгубих му цаката и хората тук са толкова добри, че ще ме крепят цяла вечност. Не се оплаквам, но знаеш ли, имам чувството, че съм надживял собствения си живот.

— О, стига, чичо Бил. Изглеждаш чудесно. Ще чукнеш стотака без никакъв проблем.

— Какъв стотак? Сто години? Колкото повече остаряваш, толкова по-кратки ти се струват годините. Понякога забравям кой ден, кой месец и коя година сме, всичко ми се слива. Не, готов съм.

Той протяга ръка и се почесва по лопатката.

— Сключих сделка с Господ, Албърт. Не беше лесно, в живота си съм направил прекалено много грешки. Знаеш ли, хората идват и говорят също като теб: „Бил, изглеждаш чудесно.“ Знаеш ли какво мисля? Ще кажат същото и когато надзърнат в ковчега ми. Няма значение как изглеждам, важното е, че ми е добре.

Иска ми се да сменя темата. Зная, че чичо Бил винаги е бил голям бейзболен запалянко. Когато бях дете и той живееше у нас, винаги пускаше фиш в пощата. Идеята на играта бе да се избере отборът, който ще отбележи най-много точки през седмицата. Все го преследвах като сянка, за да проверя дали печелим. И той винаги ми даваше половината пари, когато печелеше. Всеки съботен следобед слушахме бейзболните мачове по радиото и така се вълнувахме, все едно бяхме на стадиона. На два пъти чичо Бил ме заведе на „Шайб Парк“, за да гледаме „Филаделфия Атлетикс“. Бях фен на „Фили“, но харесвах и „Атлетикс“, освен това той плащаше. Добре помня огряното от слънчевите лъчи красиво тревно игрище, над което се носи ароматът на фъстъци и хотдог, и чаткането на бутоните по цимента, когато отборите излизаха на терена.

Седя на леглото до чичо Бил и говорим за бейзбол. Знае всички резултати. Дъвчем темата в продължение на почти два часа. Винаги оставам изненадан какъв добър събеседник е той. Може би затова чичо Марвин го посещаваше толкова редовно. Сигурно чичо Бил е един от най-приятните събеседници в цяла Филаделфия.