Уилям Уортън - Отвъд килера

Прибирам се у дома, замъквам всичко на горния етаж. Нарязвам платното и го опъвам върху подрамката, която сглобявам от летвите. Свалям ги долу. Мисля, че засега две ще ми стигнат. Леля Едит чете неделния вестник. Когато бях дете, това беше истински ритуал в дома ни. Най-важната част от задачата бе да си поделим вестника на части и да не го разпилеем из цялата къща. Леля Едит е започнала да решава кръстословицата.

— Кажи ми дърводелски инструмент. Не е трион, защото не ми пасва.

— Тесла?

— Трябваше да се сетя. Тази дума често се среща в кръстословиците. Какъв си ми умничък!

— Ще ти преча ли, ако закова няколко кабарчета? Мога да се кача и горе. Не знаех, че си заета.

— О, вече не се впрягам на тези кръстословици. Не отгатна ли думата веднага, пропускам я и продължавам нататък.

Започвам да опъвам платното. Това платно ми се струва по-тежко от предишното. Жалко, че не си взех клещите, които използвам за целта. Ще имам късмет, ако успея да опъна тези две платна, преди да съм си обелил кокалчетата! Сега е време да извадя пръста си от сглобката.

Тъкмо заковавам последното кабарче и леля Едит ме вика в кухнята. Сготвила е кокошка, една от онези стари кокошки-носачки, които трябва да вариш поне пет часа и накрая получаваш много супа, в която плават малки късчета месо. Не съм ял такава супа от години. Мисля, че мама я наричаше „пилешка яхния“ и твърдеше, че се приготвяла от кокошка, която спряла да снася яйца. Сигурно е била права. Точно такава кокошка обещал някога президентът Хувър за тенджерата на всеки американец, далеч преди него същото обещание дал и Анри IV на французите.

По принцип не обичам това ястие, но леля Едит се е справила страхотно. Направила е и картофено пюре, още нещо, което не обичам, но в комбинация с онзи бульон, който плува в кокоша мазнина, става вкусно. Слава Богу, че нямам проблем с холестерола!

— Чудесно е, лельо Едит. Това е то истинска домашно приготвена храна!

— Е, не си си у дома, но и това ще свърши работа за известно време.

Когато приключваме този неделен късен обяд или ранна вечеря, аз се качвам на горния етаж да взема статива.

— Албърт, може би сега е моментът да се видиш с чичо ти Бил.

Поглеждам си часовника. Права е, имам много време, а неделните следобеди са отредени за посещения.

Карам първо към Уудланд Авеню, после към Честър. Зная адреса от предишното си идване. Човекът на портала ме посреща с усмивка. В първия момент решавам, че е познал колата на чичо Марвин, после се сещам как чичо Марвин казваше, че никога не е идвал тук с нея, винаги е взимал тролея. Паркирам и заключвам вратите с надеждата, че след като чичо Марвин цял живот е полагал такива грижи за своя автомобил, няма да съм аз човекът, по чиято вина колата ще бъде разбита или открадната.

Хладничко е, но сестрите седят навън около входната врата. Изглеждат толкова красиви с белите си престилки, приличат ми на ангели с нежни гласчета, които си бъбрят безгрижно. Веселят се, не се кикотят. Питам сестрата на рецепцията къде да открия Уилям Уортън. Тя ме моли да се запиша в регистъра на посещенията и ми сочи пътя нагоре по стълбите и сетне по коридора. Той си е в същата стая, в която го заварих и при последното си посещение преди две години. Дели я с още един мъж, който е по-възрастен дори от него.

Чичо Бил е на деветдесет и една. Живее в този старчески дом вече осма или девета година. Имаше собствен апартамент близо до Пенсилванския университет, но от един момент нататък вече не беше в състояние да се грижи за себе си. Няма си свое семейство и затова децата на чичо Хари и на леля Пег го настаниха тук. Системата е следната — даваш им каквито пари имаш плюс пенсията и те се грижат за теб до края на живота ти. Това е истинска почивка. Винаги оставам впечатлен от любезността на сестрите и от чистотата в цялата сграда.

Влизам в стаята на чичо Бил. Той седи на инвалидния си стол до леглото близо до портативния телевизор; лицето му е на не повече от две педи от екрана. Никога не е имал добро зрение, особено след като е бил обгазен по време на Първата световна, но сега е почти сляп. Освен това не чува добре, въпреки че ползва слухово апаратче. Заставам зад гърба му и наблюдавам, изпълнен с умиление, този измършавял, прегърбен старец, облякъл пуловер върху пижамата. Когато бях дете, той живя с нас в продължение на три години и бе един от примерите ми за подражение. Потупвам го по рамото. Той се обръща и ме поглежда въпросително.

— Здрасти, чичо Бил, аз съм Албърт, твоят племенник, синът на Сали.