Уилям Уортън - Отвъд килера

— Не мислех, че ще ти харесат. Сигурна бях, че няма да ти харесат и сега ти ми развали цялото удоволствие.

Връщаме се в дневната. Леля Едит е разтребвала. Обичам, когато е подредено. Разглеждаме снимките на внуците й. За човек, който има само едно дете, тя определено разполага с много внуци и дори с правнуци. Двамата с Емили имаме само три внучета и освен ако Уилям не направи нещо по въпроса, ще си останем на практика без внучета. Леля Едит разглежда картините ми и реагира одобрително.

Когато на следващия ден излизам от къщата, уличното движение не е кой знае колко натоварено, но настъпването на есента определено си личи. След около седмица ще се прибера у дома. Емили ще ми разкаже за Виетнам и за бебето. Питам се как ли ще го кръстят в черква.

Почуквам на вратата и изчаквам няколко минути, преди Пег да отвори. Изглежда поуморена, но си е сложила грим и се е сресала. Носи обичайния пуловер, този път черен, и джинси.

— Влизай. Божичко, ти си радост за уморените ми очи!

Заемам мястото си край барплота. Приготвила е кана горещо кафе и ми подава чаша, в която да си налея. Поглеждам през рамо и виждам бебето да спи пред телевизора, чийто звук е изключен. Пег проследява погледа ми.

— Писна ми от тези анимационни гласове. Джони и без друго ще поспи поне още час. Как си? Наистина не очаквах да те видя отново. Сигурна бях, че няма да дойдеш.

— Ето ме, тук съм. Както казах, искам да те помоля за услуга.

— Имаш предвид да рисуваш вътре у дома? Разбира се, много добре знаеш, че ще се съглася. Не разбирам защо изобщо ме питаш.

— Благодаря ти, Пег. Това означава много за мен. Притеснявах се, не исках да наруша личното ти пространство. И без друго ти преча достатъчно. А сега все едно се нанасям у вас.

— О, Бърт, престани! Знаеш, че искам да останеш тук колкото можеш, ако ще дори цяла година да рисуваш къщата ми. Зная какво криеш в този твой статив — магия. Няма да нарисуваш къщата ми, както би сторил някой друг художник, ти ще пръснеш навсякъде мъничко от вълшебния си прашец. Само гледай да не изцапаш с боя килима или тавана. Става ли? — Поглежда ме и продължава: — Знаеш какво искам да кажа, Бърт. Искам да си тук, водена може би от егоистични подбуди. Ти постъпи правилно, Бърт. Бях прекалено напориста. Постави ме на мястото ми. Задължена съм ти.

В този момент разбирам, че нещата вече не са същите. Говорим като герои от сапунена опера. Поглеждам я. Тя отвръща на погледа ми и на недоспалото й, подпухнало от махмурлук лице се изписва усмивка.

— Какво ще рисуваш? Къде ще застанеш?

— Мисля да рисувам тук, до входната врата. Ако не беше толкова студено и малкият Джони не спеше пред телевизора, щях да я отворя и да рисувам от верандата.

— Направи го, ако искаш. Джони има нужда от малко чист въздух, който да прогони миризмата на цигари и алкохол. Ще му облека грейка. Така хем може да гледа проклетите си анимационни филмчета или сапунки, хем да диша чист въздух.

— Ами ти?

— И аз ще си сложа грейка. На обяд ще затворим вратата, за да могат децата да се нахранят. И без друго не е толкова студено, по-скоро е влажно. Ще се отрази добре на всички ни. С тези купони, дето ги правим напоследък, къщата вони на бар. Ще я проветрим цялата. Дори ще отворя вратите на кухнята и на мазето, за да стане течение.

Понякога забравям, че Пег умее да се справя с трудностите. Сладка е, но същевременно има силен характер. Допивам кафето си.

— Добре, да се хващам за работа.

Излизам навън и свалям от колелото статива и платното. Прибрал съм терпентина и лака в найлонова торбичка, от онези, в които продават мандарини или лук.

Когато се връщам, Пег е подпряла и двете врати — входната и онази с мрежата. Голямата врата е отворена навън, мрежестата — навътре. Докато се опитвам да преценя какво и как да направя, Пег вече слиза с Джони. Наистина му е сложила грейка. Предполагам, че току-що го е събудила. Той нито плаче, нито изглежда кисел, само смуче пръста си и стиска мръсното си оръфано одеяло.

— Пег, може ли да откача тази мрежа? Вече е хладно, навън едва ли има много мухи.

— Разбира се. Знаеш как да го направиш? Цял месец повтарям на Бъд да я махне.

— Лесна работа. Имаш ли отвертка?

Тя се връща в кухнята. Чувам стъпките й по стълбите към мазето, превърнато в стая за игри и забавления. За мен то винаги ще си остане мазе. Връща се с електрическа и с обикновена отвертка. Вече съм свалил ограничителя на вратата. Остават ми четирите винтчета на всяка от пантите.