Уилям Уортън - Отвъд килера

Чудя се как да застана на вратата и да успея да вмъкна в картината и стола. Не мога да го пропусна, нито пък да го преместя другаде. Разбира се, сега там няма стол. Телевизорът е поставен срещу стената с гръб към верандата и ако там имаше стол, от него нямаше да се вижда нищо. Решавам да композирам картината хоризонтално и да изкривя малко пространството, така че да включа и стола. Ще направя картината леко заоблена, сякаш видяна през изпъкнала леща или през широкоъгълен сто и двайсет милиметров обектив.

Тук скицирането ще бъде от изключителна важност. Нахвърлям контурите. Пег идва няколко пъти, поглежда какво правя и се връща в стаята си. Аз само й се усмихвам. Струва ми се малко объркана. Не е виждала нито една от картините ми на толкова ранен етап, а освен това тук изкривявам пропорциите.

Работя върху пианото и скицирам достатъчно голям част от стълбището и от перилата, за да се досети човек какво представляват. Връщам стария свод на мястото му и когато погледна през него, виждам трапезарията. Пространството отвъд свода заема една трета от цялата картина. Вмъквам и камина, истинска камина, където да гори огън и през чийто комин може да слезе Дядо Коледа. Вдясно е баща ми, който седи на любимия си стол и чете вестник. Темето му стърчи над страниците. Решавам да нарисувам мама, която влиза от дневната в трапезарията и подрежда масата. Идеята ми напомня някои от картините на братя Льо Нен 7 7 Братя Льо Нен (Антоан, Луи и Матийо) — френски художници от XVII век. Трудно може да се определи кой от тримата коя картина е рисувал, тъй като и тримата са се подписвали само с фамилното си име, а стиловете им са поразително сходни. Затова обикновено се възприемат като едно цяло — „братя Нен“. Сред най-популярните им картини е „Щастливото семейство“ (композиция от типа, който Уортън има предвид), изложена в Лувъра. — Бел.Прев. и създава впечатлението, че аз току-що съм влязъл през вратата. Часът е пет и половина и аз съм дошъл да видя как мама ще целуне татко и ще седнем да вечеряме. Джийн слиза по стълбите, тя идва от стаята си на горния етаж. Показвам стъпалата и краката й, които се подават под полата от училищната й униформа. Това ще бъде обикновена „жанрова“ картина. Не бях поглеждал нещата от този ъгъл.

Продължавам да работя, когато Боби и Алис се връщат от училище.

— Здрасти, Бърт. Какво рисуваш сега?

— Рисувам дома ви отвътре, но заедно с това рисувам и моя дом, такъв, какъвто беше, когато живеех тук. Вижте.

Отстъпвам назад и им показвам. Малката Алис пристъпя към картината и сочи:

— Кои са тези хора?

— Това тук е баща ми, жената, която излиза от кухнята, е майка ми, а момичето, слизащо по стълбите, е по-малката ми сестра.

Настъпва тишина. Сетне Боби казва:

— Леле, адски е призрачно да рисуваш хора, които не познаваме, в нашата къща. Мама знае ли?

— Разбира се, знае, че рисувам дома ви отвътре, но все още не е виждала семейството ми. Мислиш ли, че ще има нещо против?

— Не знам. Просто е малко страшничко. Те умрели ли са?

— Боя се, че да, Боби.

Затварям вратата, за да се стопли вътре. Довършвам скицирането и подготвям палитрата за нанасянето на фона. Почти съм готов и с него, когато децата хукват обратно на училище. Боби и Алис спират за миг покрай мен.

— Е, сега не е толкова призрачна. Говорих с мама и тя каза, че можеш да нарисуваш каквото си поискаш, че един ден може да станем известни и картината с нашата къща да бъде окачена в някой музей. Ти какво мислиш?

— Мисля, че майка ти е ужасно любезна.

Двамата хукват навън; Алис се опитва да върви в темпото на Боби, а той се обръща от време на време, за да провери дали сестра му не е изостанала. Ясна ми е каква е уговорката, Боби трябва да води сестра си на училище.

Пег наднича зад гърба ми и оглежда картината.

— Изкарал си акъла на Боби. Наистина ли ще нарисуваш хора в дома ни? — Застава до мен, за да види по-добре. — Да, вярно! Кои са тези хора?

— Същото ме попита и Боби на път за училище. Обясних му, че това са баща ми, майка ми и сестра ми. Поинтересува се дали са мъртви. Казах му, че са.

— Това наистина ще го уплаши. Защото плаши и мен. Сигурно си откачен.

— Искаш ли да ги махна? Не би било проблем на този етап. Нямах представа, че ще ги нарисувам, докато самият аз не се озовах в картината. Мисля, че Уилям ме накара да го направя.

— И ти ли си в картината? Не те виждам.

— Аз съм този, които стои на прага и вижда всичко останало.

— Спри, моля те, това е твърде много за мен! Хайде, ела да хапнем. Скучно е човек да яде сам. А пък храненето с децата е истинска лудница. Непрекъснато искат едно или друго.