Уилям Уортън - Отвъд килера

— О, стига, Бърт! Та това е най-изтърканата реплика в историята! Достатъчно добре се познаваме, за да прибягваш към нея. „Не сме ли се срещали някъде, миличка?“ Можеше да измислиш нещо по-оригинално.

— Смятах, че съм оригинален, нямах предвид в този живот. Чувствам, че те опознавам с такава лекота и толкова добре въпреки разликата във възрастта, въпреки разликата в начина на живот, който водим. Как е възможно? Наистина имам чувството, че сме се срещали преди, но в някое друго време.

— О, не, Бърт! Не ми говори за прераждания. По-добре иди се изповядай. — Тя си налива още кафе. — Не, ще бъда честна, Бърт. Шегувам се! Разбирам какво имаш предвид. Някои неща се повтарят и понякога срещаш хора, които просто няма начин да си познавал преди това, а ги чувстваш като стари приятели. Да. Знам какво чувстваш. Може би ти си бил Марк Антоний, а аз съм била Клеопатра.

— Или пък аз съм бил Клеопатра, а ти — Марк Антоний.

— Не, не говори така. Дръж се сериозно.

— Сериозен съм. Не зная дали вярвам в прераждането, но съм убеден, че животът е нещо повече от обитаването на дадено тяло. И това има различни названия като „душа“ например. Различните религии заобикалят темата за духовната същност, но аз съм сигурен, че я има, че не зная как, но по някакъв начин сме се срещали и преди, че хората, които сме познавали и обичали, са все още там някъде… някак си.

Тя не отговаря — духа горещото си кафе, без да промълви нито дума. След малко проронва:

— Божичко, колко се радвам, че си тук, Бърт! Разговаряш с мен по начин, по който никой друг не го прави. Обикновено или ме питат нещо, или ми нареждат какво да правя, или се шегуват с мен, или нещо подобно, но също толкова глупаво.

Поглежда ме и аз потъвам в сините дълбини на очите й. След секунди не издържам и отмествам поглед.

— Спокойно, Бърт. Разбирам какво имаше предвид, когато каза, че съм прекалено напориста. Прав си. Без натиск, без грижи, просто ще се наслаждаваме един на друг. Става ли?

— Чудесно.

И двамата мълчим. Поглеждам си часовника.

— Трябва да рисувам, Пег. Бъд може да не се зарадва, като ме види да рисувам дома му отвътре. А и днес май е денят, в който се прибира по-рано от работа.

— Не се притеснявай, той те харесва. Харесва и картините ти. Но, да, вече е два и половина, по-добре се залавяй за работа.

Тя става, ставам и аз. Отивам до входната врата. Джони продължава да спи на пода, облечен в зимната си грейка. Сигурно се чувства като в сауна. Тревожа се, че спи прекалено много.

Работя през целия следобед. Предпазливо възкресявам спомените си и ги смесвам с това, което се открива пред очите ми. По едно време зад гърба ми изниква Бъд, изглежда уморен, но взима стъпалата на верандата по две наведнъж. Обръщам се и го посрещам с усмивка:

— Рисувам дома ти отвътре такъв, какъвто бе по времето, когато аз живеех тук. Надявам се да нямаш нищо против.

Той едва се държи на краката си.

— Да.

— Седналият на стола е баща ми, а майка ми излиза от кухнята. Сестра ми слиза по стълбите.

Бъд търка очи.

— А къде е барплотът в кухнята? И откъде се е взела тази камина?

Обяснявам му. Той наистина е капнал от умора. Главата му клюма.

— Бъд, защо не си легнеш? И без друго приключвам.

Появява се Пег и идва до вратата.

— Леле, Бъд, изглеждаш ужасно!

— И освен това се чувствам ужасно. А на всичкото отгоре едва не се скарах с шефа. Отивам да си легна, няма да вечерям, скъпа. Вероятно ще спя чак до сутринта.

С тези думи той ни напуска, минава покрай Пег и затътря крака по стълбите. Предполагам, че е изразходвал последните си сили при изкачването на верандата. Започвам да събирам статива. Пег продължава да стои на прага.

— Налага ли се да си тръгваш, Бърт? Сготвила съм ирландска яхния по класическа стара рецепта. Има предостатъчно, така че можеш да ни правиш компания. Мисля, че на децата също ще им хареса. Ще се радвам да останеш.

Поглеждам си часовника. Почти четири е. Бъд наистина е подранил. Ще позвъня и ще проверя как ще реагира леля Едит. Сигурно ще си помисли, че не харесвам храната й. Което изобщо не е вярно.

— Мога ли да използвам телефона?

— Разбира се. И не забравяй, ще бъда много разочарована, ако не останеш.

— Аз също.

Божичко, май ми става навик да жонглирам в подобни ситуации! Обаждам се на леля Едит. Обяснявам й. Тя реагира чудесно, казва, че и без друго не е приготвила нищо специално за вечеря. Говорим си още малко. Накрая затварям телефона. Пег, която стои край печката, се обръща към мен: