Уилям Уортън - Отвъд килера

— Не мога да повярвам! Значи ще останеш! Това за мен е като сбъдната мечта! Еха!

— Ако нямаш нищо против, бих искал да порисувам още малко. После ще отида да видя чичо Бил. Той е настанен в дома за възрастни на Честър Авеню. Ще се върна към шест, става ли?

— Идеално. Ще си прекараме чудесно.

Точно в този момент чуваме децата да трополят по верандата. Довели са приятелчета. Отивам да опазя картината си. Боби ме вижда да се приближавам.

— Вярно е, нали, Бърт? Рисуваш умрели хора, които се разхождат като призраци в нашата къща?

— Не бих го определил точно така, Боби. Да, сега те са мъртви, но аз ги рисувам във времето, когато са били живи. Така изглеждаше тази къща, когато бях на твоята възраст.

Посочвам фигурата на баща си.

— Моят татко четеше вестника си, седнал на този стол, поставен до прозореца, а сестра ми обикновено пишеше домашните си в стаята на горния етаж, после слизаше долу. Двамата с нея учихме в „Сейнт Сирил“, също като теб и Алис.

— Но и тя е мъртва, нали?

— Точно така. Но не я рисувам мъртва. В картината ми тя е жива.

Около нас трябва да са се събрали седем-осем хлапета; не казват нито дума, само ни слушат. Боби е превъзбуден:

— Казах ли ви? Умрели хора в картината на моята къща. Това е най-призрачното, най-хелоуинското нещо, което съм виждал. Може да излязат от картината и да се заселят у нас. Ще имаме единствената къща с призраци на Хедър Лейн.

Забравил съм за Хелоуин. Утре е двайсет и пети, така че празникът наближава. Като дете обожавах да обикалям квартала маскиран и да подвиквам „беля или лакомство?“ Имахме и най-различни „нощи“ — тебеширена нощ, восъчна нощ, нощ на пакостите и прочие и това продължаваше през цялата седмица преди самия Хелоуин. Не знам откъде идва този обичай, но винаги съм подозирал, че корените му са ирландски. Ирландските хлапета винаги бяха най-дейни в нощта на пакостите. Някои от нещата, които вършеха, граничеха с престъпление. Или може би паметта ме подвежда.

Дотогава обаче ще съм си заминал. Самолетът ми за Калифорния излита на двайсет и девети. Наистина прекарах страхотен месец. И през ум не ми минаваше, че ще се окаже толкова наситен с емоции.

Започвам да оцветявам фигурата на баща си, преди още фонът да е достатъчно изсъхнал, за да не загубя тези последни слънчеви лъчи. Не е нужно да се взирам никъде другаде освен вътре в себе си и в картината. Удивен съм до каква степен образът, който рисувам, прилича на татко. Спомням си дори начина, по който кръстосваше крак върху крак, или как навиваше ръкавите на бялата си риза.

Имаше плътни, чувствени устни. Имаше и най-дълбоките сини очи, които съм виждал, разположени под същите гъсти вежди като моите. За човек, който не бе получил никакво образование и през целия си живот бе работил къртовски, той имаше излъчването на високоинтелигентен и чувствителен. Предполагам, че винаги съм го знаел, но не съм се замислял върху това. Проумявам го едва сега благодарение на тази картина, а той е мъртъв от цели двайсет и пет години. Трудно е да се очертае граница между живите и мъртвите. Усещам присъствието на Пег зад гърба си.

— Ще си съсипеш очите, вече се мръква.

— Добре, Пег. Дай ми пет минути, но нека първо си измия ръцете.

Вдигам длани, омазани с поне десетина различни цвята бои и лепкави от лака. Започвам да почиствам четките.

Когато боите са подредени по местата си, четките са скътани в чекмеджето под тях, а палитрата също е прибрана, събирам статива, затварям кутията и окачвам картината върху статива. Вече е тъмно. Влизам вътре с вдигнати ръце. Пег ме вижда.

— Иди горе да се измиеш, но гледай да не събудиш Бъд.

Качвам се тихичко по застланите с пътека стълби, прекосявам коридора и влизам в банята. За пръв път се озовавам тук, за пръв път след повече от петдесет години. Ваната си е все същата — старомодна чугунена вана с крака, умивалникът обаче е сменен с по-голям и по-дълбок, а батерията на чешмата е от модерните, при които въртиш и натискаш, за да регулираш налягането и температурата, все едно управляваш самолет. Подобни неща ме подлудяват. Тоалетната обаче е същата. Същата тоалетна със същата ръчка за пускане на водата, която чичо Бил привързваше, за да е сигурен, че няма да хвърлим в чинията изкуственото му чене, след като се прибереше пиян у дома.

Завесата на душа е нова, малките плочки на пода са същите, бели осмоъгълничета с черни фуги между тях. В училище винаги знаех какво е осмоъгълник благодарение на тези плочки. Знаех още безброй начини за комбинации между тях, така че да се получат най-различни форми. Подреждах ги в ума си, докато седях на тоалетната или пък чертаех зигзагообразни маршрути през плочките до стената, сетне се опитвах да си припомня обратния път до първоначалната плочка.