От време на време сестрите ни проверяват какво правим и когато поглеждам към една от тях, тя посочва часовника си и аз разбирам, че е време да си тръгвам. Приготвил съм си навита на фунийка банкнота от двайсет долара, която пъхам в джоба на чичо Бил, преди да си тръгна. Разтрепераните му, болни от артрит пръсти трудно намират в джоба онова, което съм мушнал там.
— Не бива, Албърт. Не ми трябват пари. Поискам ли нещо, сестрите отиват и ми го купуват, вярно, няма да ми вземат алкохол или цигари, разбира се, но тези неща и без друго са отрова за мен. Ето, вземи ги.
Поставям дланта си върху неговата.
— Задръж ги, чичо Бил, можеш да ги дадеш на някоя от сестрите, която е била особено мила с теб.
— Не, и те нямат право да взимат пари. Дали са обет за бедност. Хората тук са изключително честни. Вземи ги.
— Помисли си, чичо Бил. Ами ако някой, когото обичаш, умре, можеш да поръчаш литургия в негова памет. Дай парите на някоя от сестрите и я помоли да плати литургията; едва ли ще направят проблем.
— Албърт, винаги си знаел как да постигнеш своето. Добре, ще ги взема. Но не се сещам за човек, чиято смърт да почета с литургия.
— Ами аз?
— Не се каниш да умираш, нали?
— Е, всички ще умрем. Добре тогава, поръчай литургия в памет на Джийн. Ще ти бъде благодарна.
— И тя няма да умира, нали?
— Не, но би оценила една литургия, ако успееш да я уредиш. Трябва да тръгвам, чичо Бил, не искам да пропуснеш мача. Грижи се за себе си.
Нямах представа, че той не знае за смъртта на Джийн. На мен самия ми е трудно да свикна с тази мисъл.
— Добре съм си аз, има кой да се грижи за мен.
Навеждам се и го целувам. Мирише на бебе, а не на старец. Поглеждам го право в очите; те са огромни, увеличени от дебелите като дъно на шише стъкла на очилата му. Виждам в тях сълзи. По лицето ми също се стичат сълзи. Може би се виждаме за последен път… нищо чудно да се окаже така. Предполагам, че никой не е в състояние да свикне с подобни неща.
На път за вкъщи спонтанно завивам вляво по Елмуд и внезапно осъзнавам кое е следващото, което искам да нарисувам. Може би съм го знаел някъде дълбоко в себе си, но не съм го осъзнавал. Искам да рисувам вътре в моята собствена къща, къщата, в която живях от петата чак до седемнайсетата си година, когато се записах в армията. По същото време, когато напуснах родния си дом, родителите ми заминаха за Калифорния. Би било чудесно. Зная, че Емили и децата биха ме разбрали по-добре, ако успея да нарисувам тази толкова съкровена част от моя живот.
Надявам се Емили да си прекарва добре у Камий; питам се как ли му понася на Уилям калифорнийското слънце. Семейството ми — и миналото, и настоящето — постоянно присъства в мислите ми. Откривам място за паркиране, след което се промъквам на пръсти у дома. Нуждая се от почивка. Потъвам в сън веднага щом главата ми докосва възглавницата.
Когато по-късно слизам на долния етаж, леля Едит ме очаква в дневната.
— Помислих те за мъртъв.
— Наистина спах като мъртвец! Има ли нещо за ядене? Моля те! Умирам от глад и няма храна, която да може да се сравни с гозбите на леля Едит. Тялото ми жадува за тях. Сготвила ли си нещо, или да отида в някой ресторант и вероятно да умра от отравяне с птомаин 6 6 Самият птомаин се образува при разлагането на протеините от някои бактерии и не е отровен. Бактериите и някои други продукти на това разлагане обаче могат да причинят хранително отравяне. — Бел.Прев.
?
Тя става и тръгва към кухнята. Следвам я по петите. Оставила е храната във фурната, за да не изстине, но така пък ястието се изсушава. Подава ми чинията.
— Ще получиш само това, тъй като проспа вечерята.
— Прибрах се навреме. Ти не ме събуди.
— Тук не си падаме по трупове в спалните. Приличаше на жив мъртвец.
— Видя ли ми картината?
— Къде е? Успя ли да я завършиш?
— Да, готова е. Качил съм я в спалнята при другите. Искаш ли да я видиш?
— Да, но ще почакам да се нахраниш.
Сготвила е стридена яхния. В нея плуват и малки тестени шестоъгълници, солени и много вкусни. Като дете много мразех стридите, но обожавах тези шестоъгълничета. Побутвах ги с лъжицата и гледах как плуват в млечнобялата яхния. Предполагам, че стридите бяха от консерва. Бяха основен хранителен продукт в петъците, когато католиците нямат право да ядат дори риба. И това важеше за почти целия квартал. Аз пък мразех петъците.
В Париж се превърнах в заклет почитател на суровите стриди, нямах търпение да дойдат онези месеци, които завършват на „ри“, за да се насладя на този деликатес. Няма нищо по-хубаво от дузина стриди, поднесени върху натрошен лед и гарнирани с лимон. Сега отново се връщам към стридената яхния от моето детство. Трябва да призная обаче, че е доста по-вкусна, отколкото я помня. Изяждам и последната лъжица. Леля Едит седи до масата и ме наблюдава.
Читать дальше