Уилям Уортън - Отвъд килера

— Представям си и още как. Помисли само! Та през последните двайсет години аз съм практически невидим. Затова съм толкова мнителен, толкова нервен. Не мога да проумея как така не забелязваш плешивата ми глава, биреното ми коремче, което става все по-голямо и по-голямо, бръчките по лицето ми, скованите ми движения. По дяволите, разликата между трийсет и две и седемдесет е огромна! Та аз съм буквално два пъти по-възрастен от теб!

Тя не обръща внимание на чашата си и отпива направо от бутилката. Когато я оставя на масата, вече се усмихва.

— Добре, да престанем с психоанализата и да се насладим на обяда. Разбрах какво искаше да ми кажеш и мисля, че и ти ме разбра. Да се опитаме да си прекараме приятно както досега. Ако искаш, мога да облека някакви развлечени дрехи и да си изтрия грима. Съгласен ли си?

— Приятно ми е да те гледам така красива, Пег. Не ме разбирай погрешно. Нека никой от нас не таи очаквания спрямо другия. Може би точно в този момент имам нужда от по-млада и привлекателна сестра или дъщеря и това е част от причината да не издържам далеч от теб. Не искам да използвам онова изтъркано клише, да бъдем като брат и сестра, но сигурно ти звучи точно така. А може би и ти имаш нужда от по-голям брат или чичо, с когото да поговориш.

— Добре, да спрем дотук, Бърт. Но мисля, че има и още нещо и ти го знаеш.

Отхапвам от сандвича си, започваме да се храним, като от време на време се усмихваме един на друг, а понякога дори избухваме в смях. Обзема ме приятно усещане за спокойствие. Радвам се, че мога да увелича дистанцията, без да нараня чувствата й и без да помрача добрите спомени. Същевременно няма как да обясня на жена си какво намирам у Пег, както и тя няма да може да го обясни на Бъд. Тази зона на човешките взаимоотношения не се радва на кой знае каква толерантност.

Довършваме обяда си и Пег прави кафе и за двама ни. Зная, че умира от желание да запали цигара.

— Няма проблем, Пег, запали една. Само издухвай дима в другата посока. Не искам да ти развалям удоволствието. В края на краищата това е твоят дом.

— Всичко е наред, мога да пия кафе и без да пуша.

Питам я къде е Джони. Тя се усмихва.

— Какъв беше планът ти? Да вземем детегледачка? Да се позабавляваме? Може би такъв е бил и моят план. Джони е у Сюзан.

Тя вдига влажен поглед от чашата си и го вперва в мен. Чувствам се още по-ужасно.

— Съжалявам, Пег. Съжалявам и заради самия себе си. Но продължавам да мисля, че постъпвам правилно.

— Прав си, мамка му!

Неделя е; обличам най-хубавите си дрехи и отиваме на черква. Леля Едит ме обявява за лицемер, защото не съм истински вярващ, не съм истински християнин.

По време на цялата служба двамата с нея не смеем да се погледнем, защото ако го сторим, ще избухнем в смях. Няма на какво да се кикотим… а може би има? Трябва да внимавам, когато говоря с възрастни хора за религия, темата е също толкова опасна, както онази за смъртта. Научил съм се да не говоря за тези неща, освен с най-близките си приятели и зная, че след като така и не се осмелих да разговарям с родителите си за религия, същото важи и за отношенията ми с леля Едит. Въпреки несериозното й на пръв поглед отношение тя е много искрена и всеотдайна в тези неща.

След литургията и последвалото я събиране на помощи се прибираме у дома. Събличам дрехите си за черква и обличам нещо по-близо до обичайната ми премяна на художник. Проверявам по телефона и откривам, че онзи магазин за пособия за рисуване работи и в неделя. В Америка магазините май не затварят никога.

Взимам назаем колата на леля Едит и отивам дотам. Тя се кани да си почине. Ще гледа бейзбол по телевизията. Странна работа, да излъчват бейзбола толкова рано следобед. Сигурно онези от телевизията са натъкмили нещата така, че бейзболът да не съвпадне с някой футболен мач. Телевизията започва да диктува правилата на играта във все по-голяма степен. Още един пример за впрягане на каруцата пред коня. Сигурно така си качват рейтингите или нещо подобно.

Купувам си достатъчно канаваца и летви, за да опъна нови три платна. Взимам и още тапицерски кабарчета. Обикновено правя платната в едни и същи основни размери, нищо че понякога са хоризонтални, друг път вертикални. Купувам и терпентин, но ще трябва да пестя лака. Още не са получили от моя „Дамаар“. Това е положението, след като всички рисуват с акрилни бои, ако изобщо рисуват, разбира се, а не хвърлят кал, пясък или лепило върху платното. Оказва се доста трудно за един сериозен художник да си намери материали за маслени картини.