Уилям Уортън - Отвъд килера

— Не биваше да го казвате. Доста грубо отношение към един старец, млада госпожо!

Тя затваря вратата с мрежата. Наблюдава ме, докато се качвам на колелото и потеглям по улицата. Махвам й. Някои от децата играят хокей. Махвам и на тях.

Пристигам у леля Едит навреме, за да си взема душ и да се преоблека преди вечеря. Тя поднася храната на масата. Този път е направила телешки шницел. Едно от нещата, които приготвя най-добре. Разказвам й как Емили приготвя кордон бльо с шунка и кашкавал. Леля Едит ме изслушва замислено, после заявява:

— Та това е ужасно много труд за някакъв си телешки котлет! Емили сигурно е отлична готвачка.

При което ме дарява с една от онези нейни многозначителни усмивки.

Уморен съм до смърт и едва намирам сили да прегледам вестника. Липсва ми книга или нещо друго за четене. Кръстословицата изобщо не ме затруднява. Запътвам се към леглото в осем и половина. Опитвам се да обясня на леля Едит, но тя разбира или поне се преструва.

— Проблемът ти е, че не подремваш следобед. Вече си на възраст, когато следобедният сън е от голямо значение. Аз например си подремвам всеки ден, понякога дори по два пъти.

Леля Едит се залавя със своята кръстословица, аз отивам да си легна.

На следващата сутрин ставам много рано. Спах като бебе и се чувствам като бебе.

Очаква ме поредният прекрасен ден. Не помня подобно хубаво време през октомври. Когато живеех тук като малък, дъждовете винаги започваха преди Хелоуин, а сега беше четиринайсети октомври и все още не беше паднала нито капка. Това е идеалното време за рисуване — дълги хладни сенки върху озарени от светлина стени и полегати слънчеви лъчи. Сякаш всичко е нагласено специално заради мен, сякаш ме подканя да изляза навън и да започна да рисувам.

Тази светлина обаче носи със себе си и мъничко меланхолия. Това искам от тези картини, които са своего рода сантиментално пътуване в моето минало. Всъщност искам да ги наситя не толкова с меланхолични спомени, колкото с неподправено чувство, нещо като „По следите на изгубеното време“ през погледа на един художник, само че на английски и не толкова скучна.

Въртя педалите по Идън. Изгарям от нетърпение да се потопя отново в картината; няма да е лесно, но знам, че ще се получи. Ще трябва да поработя върху сенките на фона, за да се съчетаят по-добре със светлината на Лонг Лейн, която се стопява в далечината.

Спирам пред дома на Пег. Надявам се да взема статива и бързичко да се омета. Светлината е просто съвършена. Чукам на вратата. Другата врата, онази с мрежата, продължава да стои на мястото си. Тя си е същата от моето детство, същата врата, която някога боядисвах със същата валчеста месингова дръжка. Пег излиза на прага; носи пеньоара си, а косата й е навита на ролки. Когато влизам, тя вдига едната си ръка, присвива другата зад главата си и се прозява продължително. Сетне поставя длан пред устата си и се усмихва.

— Току-що станах. Изпратих по-големите на училище, после взех Джони в леглото при мен. Още спи там.

Вдига ръка и опипва ролките.

— Сигурно изглеждам ужасно. Сега вече си ме видял в най-лошата ми светлина.

— Изглеждаш чудесно, Пег.

— Ще пиеш ли кафе? Трябва ми нещо, за да се съвзема.

— Предпочитам да тръгвам и да хващам четката. Светлината е идеална. Би било чудесно, ако успея днес да завърша картината на „Триъгълника“.

— Толкова ужасно ли изглеждам? Няма да останеш дори за една чашка кафе? Гарантирам ти, че ще бъдеш в безопасност, нищо, че под този стар пеньоар нося дантелено бельо. Искаш ли да погледнеш?

Понечва да развърже широкия колан на пеньоара си. Спира и се усмихва:

— Добре, разбрах! Само се дръж прилично, Пег.

— Можеш да се качиш да си вземеш статива и картината. Гледай да не събудиш Джони.

Чувствам се като истински гадняр. Усмихвам й се, сетне тръгвам нагоре, като взимам по две стъпала наведнъж. Картината си стои на мястото, където я оставих вчера. Другата вече изсъхва, още малко и ще мога да я взема с колелото. Следващия път ще взема тази с пейзажа от Радбърн Роуд с магазинчето на Чики, тя е най-суха. Когато слизам по стълбите, Пег вече е отишла в кухнята. Застава на прага и ме пита:

— Джони още ли спи?

— Да, с топ не можеш да го събудиш.

— Добре. Ще ми остане малко време да измия съдовете и да пооправя тук. Ще дойдеш ли на обяд?

— С удоволствие. Ще взема нещо от магазинчето за сандвичи на Лонг Лейн. Мога да донеса и бира…

— А, ние имаме бира. Вземи ми от онези сандвичи със сирене и филе. Там ги правят страхотни.