Уилям Уортън - Отвъд килера

— Добре, ще взема един и за себе си. Собственичката на магазинчето иска да купи картината, стига да изпиша върху табелата над вратата „Росо“ с големи червени букви.

— И ще се опита да ти плати със сандвичи.

— О, няма да й стигне хлябът!

— Тя е голяма хитруша. Между другото, не нося дантелено бельо, само се шегувах. Нямам такива модни неща. Да си беше видял обаче физиономията!

— Ето, пак злоупотребяваш с един възрастен човек. Това не е хубаво.

— Не е хубаво за теб или не е хубаво за мен? Освен това току-що си бях взела душ, затова косата ми бе навита на ролки. Сега обаче не нося нищичко под пеньоара. Не се шегувам.

Тя млъква. Аз пък не зная какво да кажа.

— Леле, да можеше да си видиш физиономията! Надявам се никога да не се опиташ да изневериш на жена си. Ще те хване за десет секунди.

Тръгвам към вратата. Чувствам се неловко. Отвикнал съм от подобни закачки; минало е прекалено много време. А и повечето жени, които съм срещал през годините, не си падаха по подобни откровени задявки. Може да е стимулиращо, но не се отразява добре на творческия процес.

Светлината на Лейн е идеална за рисуване. Бързам да разпъна статива докато слънцето не се е преместило. Обикновено запазвам в паметта си начина, по който лъчите падат върху нещата, които искам да нарисувам, но този начин е прекалено интелектуален, прекалено технически, свързан със светлосенки и тем подобни. Тази светлина е специална, вълшебна, изпълнена със сенки в самите сенки, с нюанси в самата светлина.

Мигом се потапям в платното. Рисуването ме кара да забравя за пеньоара и за това, което Пег е носила или не е носила под него — то е загубено в картината. А може би вече се е вписало в нея. Открил съм, че почти всяка емоция, изпитана от мен, докато рисувам, неусетно за мен намира начин да се прокрадне в картината. Платното се превръща в нещо като попивателна хартия за емоции.

Когато вдигам поглед, часът вече е един. Докато съм работил, светлината се е променила, сенките са станали първо по-къси, сетне по-дълги, топлите нюанси са преминали в лилаво и тъмносиньо. Поглеждам си часовника тъкмо когато се каня да добавя малко ултрамарин върху палитрата.

Измивам четките с терпентин и ги прибирам в кутията. Чудя се дали мога да оставя статива тук, после решавам, че едва ли ще имам проблеми. Ще помоля жената от магазинчето за сандвичи да го наглежда. Ще й се отплатя, като изпиша името „Росо“ върху табелата. А пък ей тук, в сянката, която хвърля сградата, мога да добавя малко червено.

Поръчвам два сандвича. Заварвам същото младо момиче, сигурно току-що е завършило гимназия. В първия момент не забелязвам старата матрона. Стара ли? Та тя е поне двайсетина години по-млада от мен. Госпожата изниква от задната стаичка.

— Нарисува ли ми табелата?

— Тъкмо се канех да го направя. Искахте буквите в червено, нали?

— Да, червени букви върху бял фон и да пише „Росо“. Такава си беше като нова. Ще се справиш ли?

— Няма проблем. Мислех, че искате да пише „Магазин за сандвичи“, но ще го променя. „Росо“, нали? Между другото, бихте ли наглеждали статива ми, оставил съм го ей там, докато аз обядвам с един приятел?

— Разбира се, готова съм на всичко в името на изкуството. Не е нужно да плащаш сандвичите.

Започвам да разбирам какво имаше предвид Пег. Поглеждам цените, окачени на стената зад барплота, по три и петдесет за сандвич. Оставям на барплота една банкнота от пет и две от по един долар. Тя обаче ги бута към мен.

— Не, съжалявам. Винаги плащам нещата, които купувам. Но въпреки това ви благодаря.

— Както искаш. Ти губиш, аз печеля.

Дебеланата свива рамене, плъзва парите по стъкления барплот, отваря касата и ги пъха в съответните отделения. Махвам й на излизане. Сигурен съм, че ако й бях позволил да ме почерпи, щеше да се вкопчи като пиявица в картината ми. Трябва да внимавам. Поглеждам към статива. Никой не се навърта около него. Осъзнавам, че хлапетата от „Сейнт Сирил“ сигурно са минали покрай мен, скупчили са се зад гърба ми и после отново са се върнали в училище, но аз изобщо не съм ги усетил. Дотолкова бях погълнат от светлината на картината. Питам се как ли ще я възприема, като се върна и я погледна отново.

Колелото ме отвежда до дома на Пег. Закрепил съм сандвичите на багажника зад гърба си. Обичам да обикалям из улиците, където е преминала толкова голяма част от моето детство. Всъщност, когато бях на възраст между дванайсет и седемнайсет, буквално живеех на колелото. И тъй като Хедър Лейн прави завой и ме отдалечава от моята посока, се спускам надолу по Грийнуд Авеню, свивам по Чърч Лейн и отново се включвам в Хедър. Подпирам колелото си на оградата. По улицата почти не се срещат хора. Това определено е една от разликите спрямо дните, когато живеех тук. Най-вероятно всички стоят по домовете си, залепени пред телевизорите, втренчили погледи в поредния епизод на някоя безкрайна сапунена опера. Когато бях дете имахме радио опери като „Хелън Трент“ и „Нашата Сал“, но те продължаваха само петнайсет минути.