Уилям Уортън - Отвъд килера

Започвам да рисувам, докато си говорим. Работя върху стария магазин на А&Р, опитвам се да докарам същия онзи нюанс на червеното, в който боядисваха всички магазини от веригата. Чудя се дали Пег ще се отбие. Не ми е особено приятно да си призная, че ще се почувствам неловко, ако ме завари сред тези хора, които са мои връстници. Истински сноб съм по отношение на годините и възрастта. Съзнавам, че сигурно също като тях изглеждам стар и очукан от живота, съзнавам, че и за мен важат законът на ентропията или правилото че „времето и приливът не чакат никого“ и прочие, и прочие, но продължавам да се самозаблуждавам. Надявам се, че успявам да заблудя и околните. Мери Джейн ме хваща за ръката.

— Албърт, имам страхотна идея. Какво ще кажеш да звънна няколко телефона и да видя колко от съучениците ни ще успея да открия и да поканя у нас, ще си побъбрим чудесно. Май не сме се събирали от доста години, като че ли откакто завършихме, ако не броим сватбите, погребенията и други подобни поводи.

Брат й се намесва:

— Да, но никой няма да се отзове на покана, отправена в последния момент. Докога ще останеш тук, Албърт?

Време е отново да излъжа. Ако поседя тук още малко, ще се превърна в световен шампион по лъгане. Наистина не съм в настроение да прекарам вечерта в компанията на група старчоци на моята възраст.

— Опасявам се, че няма да мога, Мери Джейн. Отседнал съм у любимата ми леля и тя ще ми се разсърди. Всяка свободна минута прекарвам с нея.

Посочвам велосипеда.

— Взех това колело назаем от един братовчед. Не разполагам с друг транспорт. Боя се, че няма да мога да дойда.

Поглеждат ме, сякаш съм луд. В представите им седемдесетгодишните хора не бива да карат колело. Затова оставяме нещата така. Двамата постояват още малко и накрая се сбогуват с мен. Тръгват си. Залавям се отново за работа. Съвсем скоро хлапетата ще се приберат от училище и тичешком ще минат покрай мен.

Работя върху „Американ Стор“, опитвам се да забъркам върху палитрата онова жълто, което съм носил в паметта си през всичките тези години. Наподобява жълтото, което откриваме у жълтъците на някои яйца. Накрая добавям мъничко сиво към кадмиевото жълто.

Чувам ги, преди още да ги видя. Спомням си как вадех семената от кленовите дървета по Люис Авеню и ги пъхах в ноздрите си, за да заприличам на носорог. Обзалагам се, че някои деца го правят и сега. Преди да се прибера у дома обаче, винаги вадех семките, защото ако мама ме видеше в този вид, щеше да ме накара да си измия цялото лице, при това с гъбата за съдове.

Децата се скупчват около мен. Продължавам да работя. Повечето от тях се застояват само няколко минути, след което продължават към домовете си. Алис и Боби обаче остават, също и рижавото хлапе и момиченцето, което ми напомня за Джийн. Разговарят тихичко помежду си, от време на време застават до мен и сочат нещо. Боби ме заговаря:

— Мама каза, когато свършиш, да дойдеш у нас на кафе. Каза още, че можеш да си оставиш у нас статива и картината.

— Сега е четири без петнайсет. Ще бъда у вас след половин час.

На бърза ръка подновявам работата. Питам се дали Бъд няма да се прибере по-рано все още неизтрезнял и прекарал отвратителен работен ден. Трябва да съм по-предпазлив. Ама че щура жена е тази Пег.

Успявам да нарисувам всички магазини чак до ъгъла с Хедър Лейн. Моментът е подходящ да прекъсна работа. Поглеждам часовника си. Ако побързам, ще стигна у Пег преди четири и половина и ще си тръгна към пет. Започвам да събирам статива, като подпирам платното върху пирамидата от гюлета. Яхвам колелото и се понасям по площада със статива за гърба си. Дебелата италианка от магазинчето за сандвичи излиза на прага и ми махва повелително с ръка. Извъртам се, за да може да види картината.

— Не ти ли казах да се отбиеш, като свършиш?

Наклонила е глава настрани, за да огледа платното.

Дъвче парче салам.

— Че ти още не си я свършил! Работиш цял ден и си едва в началото. Имах един братовчед, който рисуваше. Можеше да нарисува някоя гора с езеро върху два пъти по-голямо платно, при това за половин ден. Завършеше ли някоя картина, веднага я продаваше.

— Браво на него.

Готвя се да продължа. Не разполагам с много време. Тя се намръщва и продължава да говори с пълна уста:

— Не забравяй какво ти казах. Ела, като свършиш тази картина, и може да я купя. Но трябва да направиш магазина ми по-голям и да изпишеш името му върху табелата, РОСО, с големи червени букви. — Вдига поглед към избелялата табелка над входа на магазина. — Едно време това бяха големи червени букви.