Уилям Уортън - Отвъд килера

— Ще нарисуваш оръдието и магазините по Лонг Лейн ли?

— Точно така. Ще нарисувам Лонг Лейн чак до хълма, където Хедър Лейн излиза на площада, заедно с оръдието, веригите, гюлетата и всичко останало.

Посочвам на платното кое къде ще разположа.

— Ей, това е страхотно! Чухте ли, момчета? Ще нарисува всичко! Извадили сме страхотен късмет.

Като по някакъв сигнал, който не долавям или не разчитам, хлапетата изчезват за секунди. Може би човекът, който спира автомобилите, за да пресекат децата, им е дал знак.

Нагласявам платното върху статива. Издърпвам чекмеджето и започвам да ровичкам из всевъзможните пособия и инструменти за рисуване, моливи, маркери и прочие. Взирам се в платното, опитвам се да подредя мислено композицията. Каквото и да правя, ще ми остане огромно пространство за небе. Решавам да разположа „Триъгълника“ малко по-високо, да удължа редицата от магазини и да посвия перспективата отдясно, за да запълня част от това пространство. Започвам да рисувам и се справям за нула време.

Получава се точно както искам. Има известно разминаване между предния и средния план, просто формата на площада прекалено трудно се вмества в картината, но предполагам, че нанасянето на боите ще реши част от проблема.

Започвам с фона. Решавам да не задълбавам в детайлите, а просто да маркирам динамиката, конфликтите в динамиката, общия тон и светлосенките. Сцената е толкова богата и наситена, че лесно мога да объркам нещо, ако не си свърша работата както трябва сега, преди нанасянето на боите.

Завършвам фона и си поглеждам часовника, наближава два. Времето наистина лети! Дали пък децата не са минали отново, а аз не съм ги видял или чул? Може би са се върнали в училище по маршрут, различен от този, по който се прибират по домовете си? Макар че в това няма никаква логика. Стомахът ми започва да къркори. Оставям четките, почиствам с терпентин по-големите петна от боя по ръцете си и прекосявам улицата, за да отида в магазинчето за сандвичи. Минавам покрай кафене „Триъгълника“, отварям вратата и надниквам вътре.

Невероятно! Нищо не се е променило, заклевам се. Запазили са дори онази маса за игра на дама, която винаги е стояла до стената вдясно от входа. Човек би очаквал дървената й повърхност отдавна да се е протрила. А може би я ремонтират и освежават през няколко години. Двете маси за билярд стоят на обичайните си места в задната част на кафенето и край тях както винаги се въртят мъже с щеки в ръце. Барманът ме поглежда и аз се изнизвам.

Влизам в магазинчето за италиански сандвичи. То е пропито с истинския неповторим аромат на магазинче за сандвичи. Тук продават и новия филаделфийски специалитет — чийзстейк. Еретици!

Поръчвам си малък сандвич с всевъзможни салати, който да изям навън. Наблюдавам как красивото момиче с типично италиански черти взима продукти от различни съдове и контейнери, за да приготви моя сандвич. Би могла да бъде братовчедка на Ал, а може би племенница или дори внучка. Нужно ми е известно време, за да преценя каква точно роднинска връзка би била най-подходяща от гледна точка на изминалите години. Момичето ми се усмихва и аз изпитвам усещането, че го познавам. Навремето излизах с Мари, братовчедката на Ал, и тя имаше същите големи, леко издължени очи като на свенлива кошута, която иска да се доближи до теб, но се страхува.

Поръчвам си и бира. От задната стаичка се появява внушителна матрона с посивели коси, вероятно майка на моята „свенлива кошута“, и се дотъркулва до бара.

— Ти ли си оня художник, дето рисува ей там, при топа?

— Същият.

— Вкара ли в картината и нашия магазин?

Въпросите й са заредени с агресия, прилича на прокурор, който се опитва да сплаши свидетел.

— Не още, но ще включа и него. Ще бъде разположен точно зад дулото на оръдието. Още не съм започнал да рисувам детайлите.

— Ха, чу ли това, Франческа? Ние сме прочути! Какво ти разбира главата!

Франческа ме поглежда крадешком, сетне свежда очи и изтрива ръце в престилката. Нима тази стара лелка е приличала някога на това нежно младо създание? Твърде вероятно; нищо чудно скоро и Франческа да заприлича на майка си. По дяволите, колко гаден може да бъде животът!

— Продаваш ли тия картини, а? Колко струват?

Вторият въпрос очевидно предполага положителен отговор на първия, затова бързам да отрека:

— Не ги продавам. Едно време живеех наблизо и сега рисувам тези картини за себе си, един вид за спомен оттук.

— Ама че смахната работа!