Уилям Уортън - Отвъд килера

Храним се мълчаливо, но тишината не ни кара да се чувстваме неловко, взаимно се наслаждаваме на присъствието си. Май тя вижда, че съм уморен, и проявява разбиране.

— Бърт, имаш ли нещо против да ми разкажеш повечко за сестра ти? Колкото повече мисля за това, толкова по-уплашена се чувствам. Може да е глупаво, но ме е страх от призраци и други такива. Снощи сънувах, че двамата с теб сме брат и сестра и спим в онази стая горе, където сега е Боби. В съня ти дойде в леглото ми и мигом престанахме да бъдем деца. Беше толкова вълшебно, превърнахме се от деца във възрастни и всичко бе невероятно секси.

Явно съм сгрешил в преценката си. Невъзможно е хем да съзнава, че съм уморен, хем да говори такива неща, а може би го прави тъкмо заради това. Наистина ли е имала такъв сън или си измисля и всичко това е част от някакъв сложен флирт? Чудя се как ли би се почувствала, ако знаеше какво изпитвам в момента.

— Джийн ми каза скоро след погребението на мама. Знаех, че си бе направила хистеректомия няколко години преди това, но не подозирах, че е болна от рак. Когато го разбрах, оставаха й малко повече от три месеца.

— Това е ужасно! У дома си ли почина или в болница?

— В хоспис. Не искаше семейството й да страда, не искаше и за нея да се полагат героични усилия. Даваха й само болкоуспокояващи до самия край. Честно казано, Пег, днес не съм в настроение да говоря на тази тема. През нощта не спах добре…

— Извинявай, трябваше да се досетя. Изглеждаш доста уморен.

— Така си е.

Доядох сандвича си и налях в халбата си останалата бира.

— Пег, трябва да си купя още бои и платна. Да знаеш наоколо да има магазин, в който да продават принадлежности за художници?

Тя се пресяга и сваля от рафта телефонния указател. Никога не се сещам за подобни дребни практични неща; предполагам, че това е въпрос и на разлика между поколенията. Израснал съм в дом, в който нямаше телефон. Бях вече женен, когато прокараха първия ми домашен телефон.

— Какво да търся?

— Опитай „Пособия за рисуване“.

Тя прелиства жълтеникавите страници. Прелиства ги ту напред, ту назад, докато най-сетне открива нужния раздел.

— Ето, „Пособия за рисуване“. — Проследява редовете с пръст. — Ето, има един на Балтимор Пайк, това е на около два километра след Клифтън Хайтс, преди да стигнеш Спрингфилд. Там има голям търговски център. Магазинът се нарича „Маршал“. Името на търговския център е „Спрингфилд“. Няма начин да го пропуснеш, пада се отляво, има и отбивка.

Тя затваря телефонния указател и ме поглежда.

— Стигнеш ли там, попитай когото искаш къде точно се намира търговският център. В събота вероятно работят до девет вечерта. Мога да се обадя и да проверя, ако искаш.

— Не, благодаря. Не знам защо не се сетих да погледна в указателя. Понякога имам чувството, че просто не съм за този свят.

Тя отново ме поглежда право в очите и се усмихва:

— Понякога наистина си мисля, че идваш от друга планета!

Решавам, че е най-добре да не отговарям. Усмихвам се и отмествам стола.

— Е, трябва да вървя. Децата и мъжът ти ще се върнат скоро, а аз смятам да подремна. Нещо против да кача горе картината и статива?

— Защо питаш? Разбира се, че можеш да ги качиш? Каква ще бъде следващата ти картина?

— Утре е неделя, което означава, че ще ходя на черква с леля Едит. Отдавна вече не се чувствам католик, но мисля, че леля ми би искала да отидем заедно. После най-вероятно ще прекарам известно време с нея, не зная какво е планирала, обаче съм сигурен, че не би искала да работя и в неделя.

— При нас ще е истинска лудница. Мама и Дик ще ни дойдат на гости, ще си устроим голям семеен обяд. Ще ми се да дойдеш, мама изгаря от желание да се запознаете.

— Бих дошъл с удоволствие, Пег, но само ще ви преча.

Поглеждам я, усмихвам се и поклащам глава. Тя не пропуска нищо и в това отношение прилича на леля Едит.

— Може би си прав.

Ставам от стола и нарамвам картината и статива. Пег тръгва пред мен, взима стъпалата по две наведнъж. Аз се тътря подире й. Тя има здрави крака и изпод крачолите на джинсите й се показват голите й глезени.

Оставям картината на пода в спалнята. Докосвам предишната. Ако внимавам, мога да я взема със себе си; така ще затворя устата на леля Едит, която все ми се подиграва, че се преструвам на художник. Отделям прекалено много време, за да разсейвам подозренията на другите. Може би съм изгубил чувството си за хумор, отвикнал съм да посрещам с усмивка подобни закачки. Нормално е да изгубиш форма, ако живееш толкова дълго колкото мен в семейство, в което не се дразним помежду си. Не че се оплаквам, просто така стоят нещата.