Уилям Уортън - Отвъд килера

Децата са учудващо тихи и кротки. Понякога, когато отстъпвам назад, за да погледна по-отдалеч какво правя, проверявам да не са си тръгнали, но не, те дори са станали повече. Този етап от създаването на една картина е особено интересен за наблюдаване. Все едно гледаш през бинокъл или далекоглед, като същевременно се опитваш да фокусираш лещите. Цялата тежка работа е свършена, основните неща — нарисувани, и като изключим Чики, останалите детайли се нуждаят от леко доизкусуряване — от подсилване на светлината тук, оформяне на онази линия там, създаване на по-добър контраст, който да придаде на картината по-внушително излъчване, като едновременно с това свърже композицията в хармонична цялост.

Накрая, след около три часа, най-сетне я завършвам. Внимателно изписвам името си и датата върху влажната боя отпред, сетне се подписвам на гърба. Изписвам и названието на картината: „При Чики“. Всъщност на табелката върху „Магазинчето“ съм написал името на Хершафт, но отново се оказвам уловен в своеобразен капан на времето. Отстъпвам назад и започвам да почиствам четките.

Искрено съм изненадан, когато децата започват да ръкопляскат и да подсвиркват.

— Ей, много е готина! Виж това!

— Ей, Чики, ела да се видиш. Наистина си ти.

И най-успешният вернисаж в Ню Йорк не би могъл да донесе повече удовлетворение и повече вдъхновение.

— Ще я продадеш ли?

— Не, ще си я отнеса у дома и ще я окача на стената, за да ми напомня за Стоунхърст Хилс.

— Чак до Париж, до Франция?

— Точно така.

Свалям картината от статива и отново я опирам на стената. Децата се събират около нея.

Идва и Боби.

— Мама и тате казах да ти предам, че когато искаш, можеш да се отбиеш за кафе или за нещо друго.

— Благодаря ти, Боби. Сега идвам.

Дребничкото червенокосо хлапе ме потупва по китката.

— Може ли баща ми да снима тази картина? Сега си е вкъщи и има хубав фотоапарат. Много ще се радвам да я имам на снимка. Ей сегичка ще изтичам до нас. За няма и пет минути!

Мога ли да кажа „не“? Уморен съм, но един художник никога не отказва на колега.

— Разбира се, червенокоско. Но не се бави. Умирам от глад.

Той хуква към дома си.

— Къде отива?

— Ще доведе баща си да снима картината.

— О, как искам една снимка и за мен!

— Обещавам. Върна ли се у дома, ще направя снимки на всички картини, които съм нарисувал в квартала, и ще изпратя на всеки от вас. Обещавам.

— Чухте ли? Той обеща! Снимки за всеки, който е тук!

— Наистина ли?

— Честна дума.

Отпускам се на тревата. Леко е слегнала на мястото, където съм оставил картината, затова направо лягам на земята. Не мога да стоя прав цели три часа, без да ме заболи гърбът. Схванал се е и докато лягам, ме заболява целият.

Не са изминали и пет минути, когато малкото червенокосо хлапе се връща запъхтяно. Самичко е. Втурва се право към мен.

— Татко идва ей сегичка. Трябваше да сложи лента в апарата. Не си тръгвай. Всеки момент ще дойде.

— Ей, глупчо, познай какво? Бърт, художникът, ще направи снимки на картините си и ще ни ги изпрати. Безплатно! Какво ще кажеш?

Той ме поглежда.

— Вярно ли е?

Кимам:

— Но ти ми даде идеята. Благодаря ти.

По улицата тича едър мъж. Май че носи полароид. Снимането на картина ще му създаде проблем с паралакса. Пристига запъхтян.

— Надявам се, че малкият Ралф не ви е досаждал прекалено много. Напоследък само за вашите картини говори. Каза, че мога да снимам картината, вярно ли е?

— Разбира се. Но внимавайте с паралакса.

— Какво е това?

— При апаратите за моментални снимки се появява известно изкривяване между това, което виждате във визьора, и онова, което обективът „вижда“.

Поглеждам фотоапарата му. Стар модел е и няма система за корекции. Той ми го подава.

— Може ли вие да я снимате? Подариха ми го за Коледа и лентата е толкова скъпа, че не съм правил много снимки. Има и светкавица, ако ви потрябва.

— Не, няма да имаме нужда от нея, светлината е подходяща и освен това светкавицата хвърля ярко петно върху картината.

Завъртам платното така, че слънчевите лъчи да го огреят, хем да не блестят, хем да го осветят така, че да изпъкнат всички детайли. Виждам, че и Чики гледа картината.

— Я, нарисувал си дори гетите ми!

Опитвам се да компенсирам разликата между това, което виждам във визьора, и обектива. Натискам копчето, вътре в полароида нещо забръмчава и след секунда от процепа се подава крайчеца на снимката. Подавам я на бащата на Ралф, червенокосото хлапе.