Уилям Уортън - Отвъд килера

— За мен си е напълно естествено, Боби. Различните хора говорят по различен начин, това е.

— Мама казва, че ти говориш „кралски английски“. Какво означава това? Нали не си крал или нещо подобно?

Поставям ръка върху главата му. Топла е от слънцето и изпотена от тичането. Държи с две ръце училищната си чанта. Алис пристъпва към него.

— Не, аз съм един най-обикновен художник. Не мисля, че бих искал да съм крал. А ти?

— Нямам нищо против. Кралете са богати, нали? Защо да не стана крал, ако мога да бъда богат крал?

— Понякога на кралете им отсичат главите. Не е много приятно.

Боби се замисля. Алис продължава да пристъпва напред.

— Аз пък искам да съм кралица, дори да не съм богата и да ми отрежат главата. Мисля си, че ще ми бъде забавно да съм кралица, да седя на трона, да нося корона и всичко останало.

— Може и да станеш някой ден, Алис.

Двете деца продължават да стоят и да наблюдават как работя. Всички останали хлапета са си отишли. Поглеждам си часовника. Вече е пет без петнайсет. Не съм напреднал достатъчно, но пък се забавлявах. Приятно ми бе да разговарям с Пег и с Чики, и с децата. Поглеждам към Боби и Алис.

— Ей, я се прибирайте вкъщи, че майка ви ще се тревожи да не би да ви се е случило нещо.

— Ти няма ли да се прибираш, Бърт?

— Ей сега идвам. След няколко минути започвам да си събирам нещата.

Те отпрашват към къщи, Боби държи Алис за ръка, докато пресичат Хедър Лейн, сетне се затичват по тротоара. Сърцето ми се къса, като ги гледам. Мисля си, че не бях толкова добър брат и не се държах с Джийн така добре, както Боби с Алис.

Започвам да почиствам четките. Не ми се иска да потъвам в размисли за всички онези неща, които бих желал да споделя или да направя с Джийн, Кейт и Бил, преди да бе станало прекалено късно. Като бивш психолог съзнавам, че всеки, който е загубил близък, изпитва подобно чувство за вина, но това не ми помага. Няма да ми помогне и ако потъна в подобни размисли.

Почти пет е, когато изкачвам стъпалата пред верандата на Пег. Тя отваря вратата и ми намигва. И аз й намигам в отговор. Реакцията ми е чисто машинална. И най-вероятно глупава.

— Кафе?

— Трябва да побързам, Пег. Леля ми обикновено вечеря в пет и половина, най-късно в шест. Не искам да я карам да ме чака.

Тя се усмихва, после се засмива.

— Не се притеснявай, в безопасност си, няма да те ухапя.

Спестявам й отговора, който ми идва отвътре.

Тя тръгва нагоре по стълбите, подвиквайки на децата:

— Ей сега ще сляза! Не яжте нищо, че ще си развалите вечерята!

Следвам я. Влизаме в спалнята. Оставям статива и докосвам другата картина. Все още е леко влажна. Боите лесно могат да се размажат. Поглеждам Пег.

— Мога ли да я оставя тук още малко?

Тя се усмихва, поглежда ме и се замисля, преди да ми отговори:

— Можеш да оставиш всичко, което пожелаеш, колкото време пожелаеш, Бърт. Знаеш го.

Обръща се и тръгваме по коридора, сетне надолу по стълбите. Боби се качва, но отстъпва, за да ни направи път.

— Не ти ли казах да стоиш долу?

— Не, мамо, каза само да не ядем нищо. Искам да отида до тоалетната.

Поглеждам Пег и този път аз й намигам.

— Прав е. И аз чух същото.

Стигаме до външната врата. Пег я отваря.

— Защо не дойдеш по-късно да изгледаме мача заедно? Ще ми бъде приятно.

— Благодаря, но мисля, че е по-добре да не идвам, макар да съм сигурен, че ще ми бъде приятно.

— О, не сме достатъчно добри за теб, така ли?

— Честно казано, Пег, не мога да се сетя за друг човек, с когото бих предпочел да гледам мача, освен с теб, но не мога винаги да правя това, което ми се иска. Нито пък ти.

Слизам забързано по стъпалата на верандата. Стигам до края на алеята, поглеждам назад и махвам с ръка. Очаквам едва ли не да се сблъскам с Бъд. Надявам се да яхна колелото, преди да се е прибрал у дома. Ще свия към Грийнуд Авеню и ще следвам този маршрут.

Часът е девет на следващата сутрин, когато слизам смъртно уморен по стълбите. Леля Едит сигурно ме е чула да влача крака и да се опирам по стените. Кисна дълго във ваната, сетне обличам дрехите си за рисуване. Събота е, как си летят дните!

Долу ме очаква закуска — на масата има бекон, яйца, препечен хляб, портокалов сок. Леля Едит седи на обичайното си място, пред нея има чаша кафе.

— Я гледай ти, още мърдаш! Когато се качих горе, лежеше като мъртвец, само дето хъркаше толкова силно…

— Не съм спал. Ако бях спал, сега нямаше да се чувствам капнал от умора.

— Ето, пийни кафе.