Уилям Уортън - Отвъд килера

Обръщам се и задържам вратата с ръка.

— Разбира се, че е шантаво, но освен това е и страхотна идея!

Засмиваме се, аз пускам вратата, прекосявам верандата и тръгвам по алеята. Не се сдържам и се обръщам. Пег стои на прага. Маха ми с ръка. Отвръщам й колкото се може по-неангажиращо. Треперя като лист.

Всичко е наред с картината и статива. Слънцето вече не огрява верандата на Чики, но той е преместил стола си до тухлената стена и отново се радва на топлите лъчи. Отивам при него.

— Не е нужно да пазиш. Съжалявам, че закъснях. Не мисля, че някой щеше да открадне нещо.

— Човек никога не знае. И без друго нямам нищо против да стоя навън. Обичам да събирам топлинка, преди да дойде зимата. Тук понякога става адски студено, че и влажно на всичкото отгоре. Това време, на което се радваме сега, е като закъсняло циганско лято. Къде обядва?

Изкушавам се да излъжа. Но една лесно разкрита лъжа може да причини ужасна вреда.

— Обядвах у семейство Бейър. Това е къщата, в която живеех като малък.

— А, тази госпожа Бейър е много симпатична жена, при това е доста хубава. Има свестни деца, Боби и Алис са две от най-приятните хлапета в квартала.

Чики се изправя. Пренасям стола му обратно на верандата.

— Е, благодаря, ще се залавям за работа.

— Трябва ли да ти позирам още?

— Ще поработя върху фона. Ще те нарисувам утре, ако отново си тук.

Изненадан съм колко бързо се откъсвам от света около себе си и потъвам в картината. Започвам да рисувам паветата на алеята вдясно от Чики. Използвам същия похват, който приложих и на Робинсън Стрийт и на Дюи Стрийт, когато рисувах в квартала на леля Едит. Правя го машинално, не влагам особена мисъл и това ме успокоява. Забелязвам останки от една от старите веранди, които двамата с татко сковахме преди толкова години. Дървените подпори са заменени с метални, но от начина, по който са рязани и снадени дъските, съдя, че това си е същата веранда, само са заменили някоя и друга дъска. Тя е провиснала и прогнила, намира се в още по-лошо състояние от онези стари веранди, които поправяхме или подменяхме. Човек би изкарал добри пари дори днес, ако се хване да ги ремонтира.

Оформям светлосенките в другия край на платното, като нарочно осветявам ниската стена между улицата и алеята, водеща към Клинтън Авеню. Едно време се опитах да прескоча стената с ролкови кънки и скъсах на коляното първите си джинси. Страхувах се, че мама ще ме убие.

Опитвам се да оформя релефа на хълма, който се спуска ей там отгоре, минава покрай мен и свършва долу в ниското. На картината ще се вижда само горната му част, но се надявам напластяването на боите да създаде усещане за непрекъснатост.

Работя вече върху небето, лазурносиньо, без нито едно облаче по него, когато децата започват да се прибират от училище. Отново се скупчват около мен. Този път са още по-развълнувани, защото „Магазинчето“ е част от живота на всяко от тях. Някои от тях дори се отбиват при Чики, за да си купят бонбони или дъвки. Чудя се дали още продават дъвки със снимки на бейзболисти, едни такива розови дъвки за балончета. Отдавна не съм се връщал тук. Помня и сладоледите „Дикси“ с два аромата — на шоколад и на ванилия, със снимка на някоя кинозвезда от вътрешната страна на капака. Да оближеш снимката бе част от удоволствието, макар да имаше вкус на восък.

— Ей, пропуснал си Чики. Няма ли да го нарисуваш?

— Ще го нарисувам. Стана му студено и се прибра вътре. Ще го нарисувам утре.

Отстъпвам крачка назад. Трудно ми е да се концентрирам, затова решавам да продължа да работя върху небето, да се опитам да уловя точната комбинация между различните нюанси на синьо — от ултрамариново и виолетово до лазурносиньо, да пресъздам усещането за огромен прозрачен воал, който се спуска над всичко, защото точно такова изглежда небето днес.

Повечето от децата се прибират у дома. Червенокосото момче и момиченцето, което прилича на Джийн, се заседяват най-дълго заедно с Боби и Алис. Боби се приближава към мен.

— Ще оставиш ли и тази картина у дома?

— Бих искал, но не знам дали майка ви ще ми позволи.

— О, разбира се! Тя харесва картините ти. Харесва и теб. Каза, че двамата с Алис трябва да те наблюдаваме как вършиш нещата и как говориш. Знаеш ли, говориш малко странно.

— Така е, Боби, но нали съм живял дълго време в чужбина, във Франция, сигурно затова ти се струва, че говоря странно.

— Не. Приказваш по-скоро като някой от телевизията или от радиото. Малко е неестествено.