Уилям Уортън - Отвъд килера

Отхапвам от сандвича и отпивам от бирата. Мисля, че мога да ям такива сандвичи три пъти дневно до края на живота си.

Изпитвам вина спрямо Пег. Много добре знам как се чувства. Аз самият изпитвах същото, когато бях само на деветнайсет и служех в армията. Войната в Европа току-що бе свършила и започнаха да ни прехвърлят на фронта срещу японците. На два пъти бях раняван и изгубих вяра във всичко и във всекиго, най-вече в себе си. Чувствах се като винтче от огромна машина, напълно заменяемо и без никаква стойност за когото и да било.

— Позволи ми да ти разкажа една история, Пег, може би ще ме разбереш. След войната, имам предвид Втората световна, аз се озовах в едно място в Джорджия, наречено форт Бенинг. Току-що бяхме пуснали атомните бомби над Япония и командването се чудеше какво да прави с нас.

По това време срещнах един човек, който беше по-възрастен от мен с десетина години. Запознахме се по време на медицинските прегледи. Той беше учител, имаше жена и малко момиченце. Сприятелихме се.

За мен приятелството с учител бе нещо много странно. В живота ми преди войната хората като него — лекари, адвокати, учители, бизнесмени — живееха в свят, различен от моя, който се намираше на Хедър Лейн. Никой от родителите на моите приятели не бе следвал в колеж, малцина бяха завършили гимназия. Онези, които работеха в заводите на „Дженерал Електрик“ или „Уестингхауз“, минаваха за късметлии. Това се смяташе за хубава работа. Всяко хлапе от квартала, чийто баща имаше подобна работа, се издигаше едно стъпало над останалите.

Името на този човек бе Силвейн Бърнстейн. Също като мен беше отвратен от войниците, с които живеехме във форт Бенинг. Единствените развлечения в града бяха баровете, сбиванията и леките момичета. Двамата с него отивахме с армейския автобус във форт Бенинг, но след това се прекачвахме на градския рейс и гледахме да стигнем колкото се може по-далеч от Кълъмбъс, Джорджия. Крачехме по затънтени прашни пътища, покрити с червеникава глина. Той говореше за музика. Говореше за класическа музика, как се е развивала през вековете или какво е означавала. Разбрах, че бил учител по музика, преди да го мобилизират.

Аз самият открай време обичам музиката и обожавах да танцувам, но единствената музика, която познавах, бе съвременната популярна музика. Хоуги Кармайкъл, Джими и Томи Дорси, Хари Джеймс, Сами Кайе, Глен Милър… всички те свиреха популярните за момента мелодии и най-вече танцова музика. Познавах тези песни и нищо повече. Смятах, че класическата музика е за лигльовци и смотаняци.

Ала когато Сил разказваше, всичко бе толкова интересно. Опитваше се да ми обясни разликите между симфоничната и камерната музика, между оперите и сонатите. Говореше за различни инструменти, за разликите между духовите и струнните и всичко ми се струваше толкова невероятно, далеч по-интересно и по-красиво от скапания свят, в който живеехме и в който най-вероятно щяхме да умрем.

Говореше и за изкуство. Рисувам добре, откакто се помня, и той ме окуражаваше да нарисувам нещо по-различно от карикатурите, които правех. Представа си нямах от перспектива, но Сил ми показа как да пресъздам върху лист хартия илюзията за пространство. Самият той не бе художник, но познаваше основните принципи. Разказах му за килера в детската си стая, за рисунките, картините и фигурките, които бях създал.

Той ми купи комплект пастели и аз започнах да скицирам портрети на момчетата от казармата. Решиха, че съм се чалнал.

Разговаряхме и за книги. Даде ми да прочета някои от неговите книги. Твърдеше, че човек не може да се нарече зрял, ако не е чел Пруст и Джойс. Признавам, че дори само имената на авторите ме отблъснаха, но ги взех и ги прочетох. Никой освен теб може би няма да разбере как копнеех да променя живота си. Четях с мъка тези книги, но не се отказвах, и после ги обсъждахме. Мисля, че от разговорите със Сил научих повече, отколкото от самите книги.

В града често се отбивахме в магазини, където всичко се продаваше за по пет или десет цента. Сал ми показваше как дори евтините статуи се различават по качество, учеше ме, че цената няма значение, ако формите са изящни и няма дефекти. Казваше, че човек трябва да развие свое собствено усещане за красивото и че това си струва времето и усилията.

Разкри ми друг смисъл на живота, различен от печалбарството и кариеризма, от надпреварата с другите. Направи за мен това, което Робърт Пърсиг постигна години по-късно с книгата си „Зен или изкуството да се поддържа мотоциклет“. Облагороди ме. Промени живота ми.