Уилям Уортън - Отвъд килера

— Добре. Ще се върна преди това. Благодаря.

Обръщам се и помъквам картината надолу по полегатия склон на Хедър Роуд. Въздухът е невероятно чист, а слънцето — топло. Трябва просто да се излегна на полянката край „Магазинчето“ на Чики, да изям обяда си набързо и да се залавям за картината, но нямам търпение да си побъбря с Пег.

Щом почуквам на вратата, тя се провиква откъм кухнята. Сама е. Тайно, се надявах и Сюзан да е тук. Усещам как там някъде вътре в мен се заражда някаква нервност, неловкост. Проблемът ми е, че не съм в час с много неща. Напуснах Америка преди повече от трийсет години и не знам какво е прието и какво не, какво се е променило.

Може би Бъд не би имал нищо против посещенията ми и обедите ми със съпругата му, макар да се съмнявам в това. Нещата едва ли са се променили чак толкова. Сигурен съм, че Емили не би изпаднала във възторг. Освен това по времето на моите родители, през годините, когато те са живели в този квартал, изобщо не е било прието мъж да отиде на гости на сама жена. Всеки шпионирал останалите. Млекарят, разносвачът на лед, хлебарят… всички, които разнасяли едно-друго по домовете, били следени особено зорко. Забавел ли се някой вътре повече от минутка-две, веднага тръгвали клюки. Затова съм неспокоен. Иска ми се да поговоря с Пег на тази тема, но това би могло само да влоши положението. Може би тя не знае как стоят нещата, а може би не й пука или пък смята, че рискът си заслужава. Зная, че представите на моите деца по тези въпроси са съвсем различни или поне така твърдят.

Вратата е отворена и Пег ми прави знак от кухнята да отида при нея. Говори по телефона. Джони е заспал пред телевизора, звукът е изключен, но от екрана струят ярки цветове. Сядам на обичайното си място. Пег разговаря с някого, отговаряйки му предимно с „аха“, „да, да“, „добре“. Усмихва ми се. Най-накрая затваря.

— Беше майка ми. Казах й за теб.

Усмихва се и сяда. На барплота няма цигари, но въпреки това от нея лъха на тютюнев дим. Отварям кафявата кесия и вадя двата огромни италиански сандвича. Пег има отварачка за бира.

— Мама каза да внимавам, в противен случай Бъд щял да ме убие. Право в десетката! Понякога си мисля, че тя е нещо като врачка, винаги предугажда разни неща; още откакто бях малка, не можех да я надхитря или излъжа.

Кимам. Говоря сам на себе си: „Добре, Бърти, старче, значи нещата не са се променили кой знае колко. Сега знаем какво е положението.“

Разтварям един от сандвичите и започвам да прехвърлям резенчетата лук в другия. Няма смисъл да ги изхвърлям, освен това обичам лук. Усещам, че Пег ме наблюдава, но не вдигам поглед.

— Ти просто си прекалено добър, Бърт. Децата бяха толкова развълнувани, докато гледаха картината. Лично аз я свалих на верандата; да беше видял лицата им! Все едно гледаха някое телевизионно шоу, филм на ужасите, уестърн или нещо подобно. Говореха едновременно, всеки сочеше различно място. Накрая трябваше да ги отпратя, за да успея да приготвя обяд за Боби и Алис.

— Съжалявам, ако това ти е създало проблем. Но те толкова настояваха да видят картината, че не исках да ги лишавам от тази възможност. Вероятно трябваше да изчакам късния следобед, преди да им я покажа. Тогава сам щях да я сваля.

— Не, не ме разбираш. На мен също ми бе забавно. Мисля, че за пръв път в живота си разбрах защо хората обичат да ходят по музеи и да гледат картини. Знаеш ли, че никога не съм стъпвала в музей?

— Трябва да ти кажа, Пег, че тук, във Фили, има страхотен музей. С удоволствие бих те завел някой ден, за да ти покажа картините там. Тук е роден и един наистина талантлив художник на име Томас Ейкинс. Рисувал е през миналия век. Ще ти хареса, сигурен съм. Освен всичко останало нарисувал е и няколко прекрасни голи мъжки тела.

Започвам да ям сандвича си. Побутвам другия към Пег. Тя налива бирата в две чаши. С изненада виждам как изтрива очи с опакото на дланта си. В тях има сълзи.

— Какво става, Пег? Да не е от лука? Да не съм казал нещо? Няма да ходим в никакъв музей, ако не искаш. Това бе просто идея, хрумна ми, че може да ти бъде интересно.

— Продължаваш да не разбираш, нали? Караш ме да се чувствам така, сякаш целият ми живот е отишъл на вятъра, сякаш съм пропуснала най-важните неща в него. Караш ме да се чувствам пълна глупачка.

Преставам да се храня. Поглеждам я. Говори сериозно.

— Това е последното нещо, което бих искал да почувстваш, Пег. Доколкото виждам, ти си интелигентна млада жена. Отглеждаш чудесни деца, поддържаш чист, уютен дом. Имаш добър съпруг, който работи, за да издържа теб и семейството. Това не е глупаво. Разбрала си ме погрешно.