Уилям Уортън - Отвъд килера

— Тук ме знаят като Чики. Навремето това бе артистичният ми псевдоним. Затова и хлапетата от квартала наричат магазинчето „При Чики“. Продавам им бонбони, дъвки, ей такива неща, а също и хляб, мляко, колбаси на родителите им. Държа магазина най-вече да си намирам занимание и да си бъбря с децата, но покрай това изкарвам и малко пари. Така и не се ожених, все пътувах, играех ту на едно място, ту на друго. Нямам си мои деца.

Сещам се за Джозефин и за нейното магазинче, което също се наричаше „При Джозефин“. Вероятно отдавна е напуснала този свят. Чики свежда очи, сетне отново поглежда към мен, за да види дали го слушам. Това е поглед на човек, който не очаква другите да обръщат внимание на думите му.

— Когато човек пътува много, както правех аз през по-голямата част от живота си, трудно може да създаде семейство. От една страна, нямаше да е честно спрямо децата, от друга не исках да зарежа професията си, все се надявах да пробия, да стана звезда. Веднъж играх с Боб Хоуп в Калифорния. Били ли сте в Калифорния?

— Живях там десет години, но беше отдавна.

Сещам се за чичо Дик, който постъпи различно — създаде семейство, спря да пътува и така не успя да пробие въпреки таланта си. Като гледам Чики, за пореден път се убеждавам, че чичо Дик май е взел правилното решение. Чики продължава да се взира в мен.

— Къде живеете сега?

— В Париж.

— Във Франция? Гледай ти! Как е животът там, има ли работа за комици? За малко да замина на фронта по време на Втората световна, но бях прекалено млад. Представяте ли си, че съм бил прекалено млад за каквото и да било? Сега това ми се струва почти невъзможно.

Засмива се също като чичо Бил — ха-ха-ха-ха. Може би това е единственият смях, на който човек е способен, когато в устата му има само чифт стари зъбни протези.

— Бих искал да нарисувам магазина ви, господин Лайънс. Аз съм художник, ей това там е стативът ми.

Махам с ръка към мястото, на което съм оставил триножника и платното. Той се привежда, за да види по-добре.

— Защо ви е да рисувате тази съборетина? Аз съм тук само понеже няма какво друго да правя, няма къде другаде да отида. Получавам пенсия, а от магазинчето изкарвам колкото да покрия наема. Може би нагоре по Лонг Лейн ще намерите нещо по-подходящо за рисуване.

— Не, бих искал да нарисувам вашия магазин. Може би по-късно ще отида и на Лонг Лейн, но първо искам да рисувам тук. Когато бях малък, двамата със сестра ми често идвахме тук, за да отменяме майка ни в пазаруването. Тогава живеех на Хедър Лейн.

Той сгъва вестника и се намества по-удобно на стола — дървен люлеещ се стол с протрито дъно от плетена ракита, покрито с възглавничка.

— Гледай ти! От Хедър Лейн чак до Париж, веселия Париж и обратно тук. Звучи почти като песен.

Напряга се, сякаш се мъчи да си спомни думите на песента или може би в момента се опитва да я съчини. Накрая се предава.

— Разбира се! Нямам нищо против да нарисувате това място. Никому няма да навреди. Искате ли да седя на верандата? Предупреждавам ви, няма да купя картината, разбирате ли, нямам пари?

— Би било чудесно, стига да не ви е прекалено студено. Рисувам картината за себе си, но ще се опитам да я снимам и да ви пратя снимка, когато я завърша.

Той отново поглежда небето. Лазурносиньо е, с няколко пухкави бели облачета, които се помръдват едва-едва.

— Ще рисувам докъм два часа. Ще хапна, след като децата минат от тук на път за вкъщи, където ще обядват и после ще се върнат обратно. Става ли?

— Разбира се.

Понечвам да му обърна гръб.

— Е, ще започвам, докато светлината е подходяща, а и слънцето пада точно върху вас.

— Имам и по-хубаво сако, ако искате, мога да облека него.

— Не, и така изглеждате страхотно.

— Както кажете, вие сте художникът.

Отново отваря вестника. Връщам се при статива, разпъвам краката, отварям капака, нагласявам платното, пълня чашките с терпентин и лак. Взимам молив, за да нахвърля основните щрихи.

Работя в продължение на час и половина. Времето е страхотно, идеално за рисуване. Чувствам се в отлична форма. Композицията като че ли се оформя от само себе си. Явно не е трябвало да се тревожа. Радостта, която човек изпитва когато рисува и нещата му се получават, е направо невероятна! Докато работя, изпадам в обичайното си състояние на духа. Прилича на медитация.

Помня как веднъж, когато бях едва на седем, мама ме изпрати до „Магазинчето“ да взема бутилка мляко. Това бе едно от първите ми самостоятелни пазарувания на нещо толкова сериозно. Тя ми даде и малка платнена торбичка, в която да сложа бутилката.