Уилям Уортън - Отвъд килера

Направих всичко както трябва. Подадох парите на госпожа Хершафт и тя сложи еднолитровата бутилка в торбичката. По онова време млякото се продаваше само в бутилки. Затичах се надолу по Коупли, не бях стигнал дори Хедър Лейн, когато се спънах и паднах. Надзърнах в торбичката и видях, че бутилката се е счупила. Изправих се и се затичах с всички сили към къщи, а млякото капеше по тротоара. Взех на бегом стъпалата и прекосих дневната, зад себе си оставях капки мляко. Застанах разплакан пред майка ми; от торбичката продължаваше да се процежда мляко.

— Съжалявам, мамо. Спънах се и паднах.

Мама взе подгизналата торбичка и я сложи в умивалника. Остави млякото да се изцеди, сетне зави във вестник парчетата стъкло и ги изхвърли в кофата за боклук.

— Не плачи, Албърт, не се разстройвай. Ето, ще ти дам още пари. Този път върви спокойно, не тичай. И внимавай, като пресичаш улицата.

Слязох предпазливо по стъпалата. Джийн стоеше на верандата и ме наблюдаваше. Огледах се наляво и надясно, после пресякох Хедър Лейн. Завих зад ъгъла и изминах важно-важно разстоянието до „Магазинчето“. Госпожа Хершафт не каза нито дума, но торбичката бе още влажна. Взе парите ми и внимателно постави в нея новата бутилка.

— Внимавай, Албърт, не бързай толкова.

Минах внимателно през вратата, наблюдавах всяка неравност в тротоара, сякаш ми бе смъртен враг. Излязох на Хедър Лейн. Пресякох улицата, като отново се огледах и в двете посоки. Повдигнах торбичката достатъчно високо, че да не се удари в бордюра. Прекосих алеята пред дома ни; Джийн продължаваше да стои на верандата. През вратата с мрежата видях как мама ме чака. Хукнах нагоре по стълбите и точно на последното дървено стъпало ударих торбичката в ръба му и счупих втората бутилка. Джийн не се засмя, а мама излезе и ме прегърна, докато аз ридаех. Сигурно си бе казала, че синът й е невероятен смотаняк. След това Джийн отиде и купи мляко без никакви проблеми.

Нанасям известни корекции в скицата, променям перспективата на мястото, където Радборн Али преминава в Радборн Роуд и се среща с Лонг Лейн, улицата, по която децата се прибират у дома за обяд. Те вече са се скупчили около мен.

— Къде е картината, на която играем хокей? Завърши ли я?

— Да, мисля, че е готова.

— Къде е тогава?

Мога да ги излъжа и да кажа, че съм я занесъл у дома, но няма смисъл да го правя. Да лъжеш без причина може да се превърне в лош навик.

— В дома на Боби е. Нали така, Боби?

Той стои зад мен. Кима сериозно.

— Да. Прибрали сме я в спалнята на мама и на тате. Много е хубава. Няма да повярвате колко истинска изглежда.

— Може ли да дойдем и да я видим?

Боби ме поглежда, за да види какво мисля, какво искам. Умно дете.

— Трябва да попиташ майка си, Боби. Не мисля, че ще се зарадва, ако цялата тайфа нахълта у вас, нали?

— Може ли да я сваля на верандата и да им я покажа там?

Не се бях сетил за това. Какво пък толкова, Боби ще бъде внимателен, поне колкото и аз бях някога с млякото. Дори да размаже боята тук-там, винаги мога да я оправя. Позволявам му да свали картината на верандата и да я покаже.

— Нямам нищо против. Хвани я отзад за дървената рамка и не позволявай на никого да я докосва, защото боята още не е изсъхнала. Първо обаче попитай майка си, става ли?

Всички хукват към дома на Боби. Горката Пег няма представа какво я очаква. Опитвам се да се концентрирам върху работата си. Този път поставям по-наситен, по-тъмен фон. Напластявам го, за да уловя светлината, която пада върху верандата на „Магазинчето“, и Чики, който седи отпред, да бъде озарен сякаш от лъчите на прожектор. Справям се добре с фона, нанасям предимно сиена, син и виолетов ултрамарин, мъничко охра и някой и друг щрих абаносовочерно. Децата се появяват отново, сега вече се връщат на училище. Скупчват се около мен.

— Защо си я направил толкова тъмна? Все едно е нощ.

— Това е само фонът. Отгоре ще сложа по-светли бои.

— Ей, онази картина на Хедър Лейн е страхотна! Едно време тук е било много хубаво, ако улицата ни наистина е изглеждала така.

— Така си беше. Улиците тук са красиви.

— Да, бе, да. Ти не живееш тук. Нищо не е толкова красиво. Ти просто си разкрасил нещата.

Оглеждам се да видя кой е критикът. Оказва се дребничко слабичко момиче. Лицето му е бледо, а косата — права, подстригана равно на нивото на брадичката. Напомня ми за Джийн на тази възраст. Казва същите неща, които би казала и Джийн.

— Аз съм живял в квартала и тук наистина ми харесваше. Просто трябва да откриете хубавите неща и да ги отделите от онези, които не харесвате. Не очаквайте всичко да изглежда както по телевизията. Онези места, които показват, не са истински, те са изкуствени и целят да породят у хората разни щури идеи, да ги накарат да поискат да си купят разни неща.