Уилям Уортън - Отвъд килера

Явно ставам свидетел на типично женски разговор. Доволен съм, че не отворих дума за килера. И така се чувствам достатъчно неловко.

— Добре, млади дами, ще ви оставя да си побъбрите на воля. Навън ме чака нова картина. Може ли да се кача горе и да си взема нещата, Пег?

— А, значи това ти е оправданието да се качваш в спалнята? Сигурна бях, че между вас има нещо. Да, Пег си мие косата в петък, но никога преди обяд. О, да!

Сюзан определено се забавлява. Интересен ми е начинът, по който реагира Пег. Тя изглежда леко смутена, ядосана от подобен род шеги. Сигурен съм, че Сюзан обича да я дразни по този начин. Става ми неловко. Усещам, че най-добре е веднага да изляза.

— Разбира се, иди да ги вземеш. Ще оставиш ли картината тук?

— Следобед ще се опитам да я пренеса у леля. Не вярвам да е напълно изсъхнала, но ако внимавам, няма да я повредя.

— О, наистина ли? Ще ни липсва и на мен, и на Бъд. Можеш да я оставиш тук колкото искаш. Изобщо не ни пречи.

— Благодаря ти, Пег. Отивам да си взема нещата.

Тръгвам към дневната. Джони е заспал на пода, покрил се е с одеялото, така че да не се вижда как си смуче пръста. Чудя се дали Пег ще ме придружи, или присъствието на Сюзан ще я накара да остане долу. В края на краищата аз съм непознат, който спокойно може да ги обере.

Качвам се по стълбите, когато чувам гласа на Сюзан зад гърба си:

— Няма проблем, Пег. Качи се с него. Не ми обръщай внимание. Знаеш, че обичам да се забавлявам.

Говори с двусмислици. Спирам на горната площадка, за да дам възможност на Пег да ме настигне. Взима стъпалата по две наведнъж. Отдръпвам се встрани и тя пристъпва в спалнята. Изчаква ме да вляза и затваря вратата.

— Надявам се, че нямаш нищо против Сюзан. Обича да дразни хората.

— Не, нямам нищо против, но не искам да си навлечеш каквито и да било неприятности заради мен.

— Знам. Просто се боях да не те засегне. Тя не влага нищо в думите си.

Отново е застанала близо до мен. Наистина си е измила косата. Отново долавям парфюма й. Поглеждам я в очите и тя ми се усмихва.

— Божичко, наистина си в състояние да ме възбудиш, знаеш ли това? Не е за вярване, че мога да харесам по-възрастен мъж. По-добре да слезем, преди Сюзан да си помисли, че наистина правим нещо.

Обръщам се да взема статива. Оставям картината. Напъхвам шишетата с лак и терпентин в джобовете си. Пег отваря вратата. Вървя след нея по коридора и надолу по стълбите. Махам на Сюзан от прага на дневната. Тя пали цигара.

— Добре ли си прекарахте вие двамата? Май сте доста бързи, а? — подхвърля Сюзан и се засмива. Пег минава покрай нея и я побутва с бедро. Аз се обръщам и затварям вратата.

Минава десет. Завивам зад ъгъла и тръгвам по Радбърн Роуд. Магазинчето е още там. Имах подобно предчувствие. Същото си е от времето, когато бях хлапе — побрало се в стар гараж. Малката циментова тераса откъм улицата обаче я нямаше. Някои неща все пак се променят. Табелата, на която пишеше „Хершафт“ също я няма; металните скоби, на които се крепеше, висят изкривени от ръжда, но все пак са на мястото си. Избрал съм мястото така, че, застана ли на улицата, да виждам нагоре по Кросли чак до Клинтън Авеню, но Радбърн да остава в полезрението ми. От нея се виждат две къщи, едната от които е с магазинчето. От него излиза възрастен мъж с шарени дрехи, който сяда под слънчевите лъчи, огрели малката веранда. Предполагам, че това е прочутият Чики.

Все още не ме забелязва, затова оставям статива и отивам да му се представя. Носи очила с дебели бифокални лещи. Поглежда нагоре едва когато сянката ми пада върху вестника, който чете. Отмествам се встрани.

— Добър ден, господине. Надявам се, че не ви преча.

Опитва се да ме погледне, но аз съм застанал така, че слънцето свети право в очите му, затова той оставя вестника и засланя очите си с длан. Протягам ръка да се здрависаме. Дланта му е суха и студена.

— Преди петдесет години живеех в този квартал. По това време магазинът ви се наричаше „Магазинчето“, държеше го семейство на име Хершафт.

Той пак не реагира, само затваря и отваря уста, разкривайки чифт чудесни протези. Напомня ми за моя чичо Кларънс.

— Казвам се Хенри Лайънс, може би сте чували за мен. Аз съм актьор, комик. Навремето играех в Ърл Тиътър. Ако поне веднъж сте го посещавали, няма как да не ме помните — изтърсва той ни в клин, в ръкав.

Мога да го излъжа, но не го правя. Родителите ни често ни водеха в Ърл, за да гледаме някой филм и дори водевил през съботните вечери, но не си спомням никакъв Хенри Лайънс или Чики. Всъщност няма как да го помня, това беше толкова отдавна, пък и тогава аз не обръщах внимание на имената, навик, който съм запазил и до днес. Усмихвам се. Той се отмества, така че сянката, която хвърлям, да го заслони.