Уилям Уортън - Отвъд килера

Поглеждам право в кафявите очи на момиченцето. Тези на Джийн бяха сиво-сини, също като на татко. То отмества поглед. Прошепва нещо на приятелката си. Настъпва миг на мълчание, сетне децата тръгват към училището. Чики не стои на верандата, защото, както беше предупредил, щом децата се появиха първия път, той влезе в „Магазинчето“. Но сега, когато те минават покрай него, подвикват пред витрината:

— Хитрият Чики седи на стол, не носи шапка, ’щот в темето е гол.

Явно това е редовно изпълнение, защото си личи, че на хлапетата не им е за пръв път. Може би затова Чики влиза в „Магазинчето“, за да ги изчака да се върнат в училището. Освен това, докато те обядват, едва ли някой влиза да пазарува.

Нанасям последните щрихи на фона, слагам по-тъмни багри на местата, на които искам да придам дълбочина, да накарам ъгъла с „Магазинчето“ да изпъкне. Усещам, че някой стои зад гърба ми. Обръщам се. Пег е.

— О, много бързо работиш. Ако продължаваш с това темпо, за нула време ще нарисуваш целия квартал и повече няма да те видя.

Оставям четките и отстъпвам крачка назад, за да видя какво се е получило.

— Значи мислиш, че работя бързо, така ли?

Обръщам се и й намигам. Чики би се гордял с мен. Още малко и ще стана истински комедиант.

Пег ме удря закачливо по рамото. Здраво удря. Тези съвременни жени са доста силни, а може би ние, възрастните мъже, сме слаби. Не че има особено значение.

— Много си лош. Ставаш същия като Сюзан. Ела да пием кафе.

— О? Знаеш ли, че леля Едит ми е приготвила два от онези италиански сандвичи. Добре, ще си ги разделим, но само ако спазваш дистанция. Започнеш ли да ме сваляш, ще викам. — Свалям картината от статива. — Ти върви. Аз ще почистя четките, прекалено много лак има по тях, а той засъхва бързо. После ще затворя кутията. Мисля, че мога да я оставя тук. Че кой би откраднал кутия с бои?

Картината обаче няма да оставя. Човек никога не знае какво може да се случи в такъв квартал. Тук живеят всякакви типове.

Пег си тръгва. Наблюдавам я, докато завива по Хедър Лейн. Тъкмо затварям кутията, когато пристига Чики. Облякъл е друго сако, на едри карета и с широки ревери. Отново сяда на стола си. Този път не си е взел вестника.

— Готов ли си вече? — подхвърля, преминавайки на ти.

— Не, ще отида да хапна. А и картината трябва да съхне в продължение на цял час, преди да мога да продължа.

— Децата досаждаха ли ти?

— Не, изобщо.

Той се надига от стола и идва да види докъде съм стигнал. Това е най-неподходящият момент картината да бъде видяна от човек, който не е познавач. Лаиците разбират скицирането с молив, разбират и когато нещата започват да добиват форма, но нанасянето на фона може да бъде оценено само от професионалист, който знае докъде съм стигнал с композицията на формите и цветовете. Скицата почти не се вижда, покрита с тънък слой размазани разноцветни петна. Чики застава зад мен.

— Къде съм аз в тази бъркотия?

— Ще ви нарисувам точно тук.

Посочвам тъмния участък, където наистина възнамерявам да го нарисувам. Лекото очертание на скицираната му фигура прозира едва-едва изпод боята.

— Нямах представа, че художниците работят по този начин, много е мърляво. Ти да не си някой модернист като Пикасо?

— Не, аз съм модерен художник в смисъл на съвременен, защото рисувам в наши дни, но когато завърша картината, ще разпознаете кое какво е. Ще ви нарисувам ей тук, огрян от слънчевите лъчи.

— Добре, започва да захладнява. Сигурно ще съм вътре, когато се върнеш. По това време на годината слънцето се скрива зад онази стена някъде към два след обяд.

— Добре. Засега ще рисувам около вас. Утре вече ще ви сложа на мястото ви.

Той се взира в картината. Обръща се и ме поглежда.

— Какво ще кажеш за мача на „Филис“ вчера?

— Старата история. Не можеш да оставиш всички да си стоят на базата и да очакваш да спечелиш.

— Така е. Аз съм им фен от над петдесет години и нищо не се е променило през това време. Помниш ли, когато ги наричаха „магьосници“? Беше през петдесетте. Същата работа, в един момент просто се прекършваха.

— Да се надяваме, че този път ще се стегнат.

— Не бих заложил и пукната пара.

Взимам от колелото сандвичите и кутийка бира.

— Господин Лайънс, ще наглеждате ли велосипеда и кутията с бои, докато се върна? Няма да се бавя.

— Наричай ме Чики като всички останали. И ми говори на „ти“. Разбира се, че ще ги наглеждам, но гледай да се върнеш, преди слънцето да се скрие и върху мен да падне сянка.