Уилям Уортън - Отвъд килера

В самото начало обаче бях същият като теб, изпитвах същите чувства. Смятах, че съм жертва на измама. Дори нещо по-лошо, смятах, че съм жертва на самоизмама. Проумях, че в гимназията съм бил от онези простаци, които се присмиват на хората, опитващи се да им отворят очите. Подигравахме се на господин Хъл, който ни четеше на глас Шекспир и се опитваше да ни накара да почувстваме величието на поезията. Присмивахме се и на учителя по музика, смятахме го за обратен само защото свиреше на флейта. Ние бяхме истинските варвари, а варварството се бе превърнало в норма в света, в който живеехме. Разбира се, това не ни оправдаваше. Изпитвах усещането, че съм изпуснал последния влак.

Пег, не зная какво да кажа. Израснал съм в тази къща. Кварталът не беше по-различен, отколкото е днес. Не познавах нито един художник, музикант или писател. Днес чух децата да се подиграват на бедния Чики, който може да не е бил кой знае какъв комик, но поне е опитал. Зная, че ако сега бях дете и живеех тук, щях да постъпя по същия начин.

Млъквам. Пег ме гледа право в очите, по лицето й се стичат сълзи. Не се храни, дори не отпива от бирата си. Извръщам поглед. Тя въздъхва.

— Ти просто си прекалено добър.

Започва да хлипа, не е в състояние да продължи. Божичко, нещата излизат извън контрол! Нямам идея как да се справя с това.

— Виж какво, Пег. Медалът има и обратна страна. Всеки път, когато печелиш нещо в този живот, губиш друго. Никога не мога да имам твоите жизненост, спонтанност, импулсивност. И това не е въпрос на възраст.

Вследствие на всичкото това учене, на работата ми като учител, психолог, художник, писател, аз съм заоблил грапавините на моята личност, шлифовал съм я и съм я лустросал. Аз разсъждавам прекалено много. Неизменно търся значението на всичко, което се случва. Не вярвам, че искаш да бъдеш като мен, подобен живот не би ти допаднал. Харесвам те такава каквато си. Не се подценявай, ти си стойностен човек. Никога не го забравяй.

Слушам собствените си думи и осъзнавам, че съм отворил още една от вратите на своята личност, тази на психотерапевта. Лекарят в мен се е пробудил. Искам да сменя темата. Искам Пег да престане да гледа на мен, сякаш притежавам някоя тайна, която не искам да споделя. Решавам да й доверя най-голямата си тайна.

— Стига, Пег. Изяж си сандвича, преди да съм ти го взел и да съм ти го изял. Усмихни се, засмей се, само престани да ме натъжаваш с тези твои морскосини очи, в които мога да се удавя.

Тя се усмихва и отмества поглед. Бавно поклаща глава.

Едва сега осъзнавам — изпуснах се, че съм писател. Това е нещо, което рядко правя, което не обичам да правя, защото все се налага да обяснявам едно или друго. Достатъчно лошо е, че съм художник. Хората не си падат особено по творците, или ги взимат за леко смахнати, понякога дори за съмнителни типове, или настояват да нарисуваш тях, кучето им или дома им, но въпреки това се държат с теб, общо взето, нормално.

Научат ли обаче, че си писател, реакцията е почти същата, като да кажеш, че си психиатър. Страхуват се, че ги наблюдаваш. Страхуват се да не кажат или да не направят нещо, което да включиш в някоя книга. Или пък започват да играят роля, държат се неестествено, за да те накарат да направиш тъкмо това. Във всеки случай за един романист е доста трудно да поддържа нормални отношения с хората и колкото по-отдалечени от света на литературата са те, толкова е по-трудно.

Искам да се сближа с обитателите на стария ми квартал. Не искам да издигам фалшиви стени. За щастие Пег май не е схванала, че съм писател. Прекалено развълнувана е, за да ми обръща внимание.

— Пег, сигурно се чудиш каква ли е тази история с килера в спалнята и какво толкова ме развълнува в онази коледна гирлянда. Може би ако ти разкажа, ще ме опознаеш мъничко, ще ме разбереш по-добре що за човек съм. Ще разбереш какво имам предвид, когато ти казвам, че когато печелиш едно нещо, губиш друго.

Тя ме поглежда отново, сега обаче погледът й е пасивен; избърсва сълзите си с дланта си, взима хартиена кърпичка и се изсеква.

— Извинявай. Вече съм добре. По принцип не съм ревла. Слушам те.

Разказвам й всичко — как се местих от една стая в друга заради чичо Бил и дядо, които дойдоха да живеят у нас. Разказвам й за рисунките по стените на килера, за фигурките от пластилин, за желанието ми да си играя с брат ми Уилям, който е умрял при раждането, за дневника, който си водех.

Разказвам й и за Джийн. Как съм съчинявал страховити истории, за да я накарам да си сменим леглата. Как тя е влязла в ролята на брат ми и двамата с нея сме си играли в този наш собствен свят, скрит в килера. Не й казвам за най-голямата ми дъщеря Кейт, за нейния съпруг Бил и за двете им деца, които загинаха заради запалено стърнище в Орегон. Няма нужда да я разстройвам още повече. Накрая спирам. Поглеждам я право в очите: