Уилям Уортън - Отвъд килера

Пия ли кафе обаче, ръката ми ще се разтрепери. И това е проблем, особено когато съм на път да приключа някоя картина. В същото време не мога да отклоня подобно предложение, направено с любов. Леля Едит ми налива пълна чаша с кафе, аз добавям две лъжички захар. Трябва да си купя захарин. Ако продължа да се храня така и да се тъпча със захар, никога няма да отслабна. Емили няма да ме познае, а дори да ме познае, ще се престори, че не съм аз.

Яйцата са страхотни, приготвени точно както ги обичам — с по-твърд белтък и с полутечен жълтък. Беконът е хрупкав, а препечените филийки — топли. Само в Америка може да се намери подобен бекон, тънък, крехък и умерено солен. Ям бавно и дъвча внимателно, наслаждавам се на вкусната храна, която прокарвам с глътки горещо кафе. Леля Едит бавно отпива от своето.

— И така, днес какво ще се преструваш, че рисуваш?

— Днес ще се преструвам, че рисувам „Магазинчето“, от което си купувах бонбони, когато бях дете. Вече съм започнал и мисля, че ще излезе хубава картина.

Леля Едит отново ми е приготвила обяд, към който е добавила и кутийка бира в найлонов плик, пълен с кубчета лед.

— Закусваш толкова късно, че бирата може и да се запази студена, докато дойде време за обяд.

Изненадвам я, като я целувам набързо по носа.

— О, колко си готина!

Тя ме побутва обратно на стола ми и ме целува нацупено по устата.

— Опасен мъж си ти. Не зная как се оправя с теб Емили.

Честна дума, леля Едит се изчерви. Слагам си шапката свалям колелото по стълбите и потеглям по Робинсън. Поглеждам назад и махам на леля Едит, която стои на верандата. Тя не отвръща на жеста ми, само стои и клати глава.

Минава единайсет, когато почуквам на вратата на Пег. Отваря ми Бъд. Знаех, че е събота, но не се бях сетил, че и той ще си е у дома, затова съм малко изненадан.

— Здрасти. Влизай. Тази, новата картина с „Магазинчето“ на Чики, е страхотна. Той видя ли я?

— Да. Днес ще нарисувам и самия него. Надявам се да го заваря там. Малко закъснях, защото спах като заклан и не станах навреме.

Зад него се появява и Пег. Все още е по пеньоар. Намига ми зад гърба на Бъд:

— Мислех, че си ни зарязал.

Опитват се да ме накарат да пия кафе с тях, но аз и без друго съм закъснял, а трябва да уловя онази светлина, която пада върху Чики, стига той да е там, разбира се. Предполагам, че събота е сред най-натоварените му дни, в който малчуганите купуват най-много бонбони.

Пег ме съпровожда до горния етаж, за да си взема статива. Вдигам го от пода и се обръщам. Тя поглежда през рамо към дневната на долния етаж, сетне се привежда към мен.

— Снощи те сънувах. Уау!

Прави крачка назад и се обръща. Тръгваме надолу. На долната площадка тя се озовава с лице към мен. Намигва ми и аз й намигам. В какво, по дяволите, се забърквам и защо?

Когато пристигам пред „Магазинчето“, заварвам Чики на обичайното му място. Облякъл е жълто сако и си е сложил сламена шапка. Носи обувки с гети. На тревата пред „Магазинчето“ стоят в очакване поне пет деца. Ще бъде тежък ден. Сред тях е и малкият Боби.

— Ей, закъсня.

— Събота е. Събота винаги започвам по-късно.

Друго хлапе продължава разпита:

— А в неделя работиш ли? Ходиш ли на църква?

— Да, ходя на църква. — Чудя се дали този отговор ще свърши работа. Разпъвам краката на статива. Подпирам картината на тухлената стена до мен. Изглежда ми добре. Ще се получи добра картина, стига да успея да се концентрирам. — Ходя в „Сейнт Барнабас“ с леля си.

— Католик ли си?

Едно от децата удря другото с юмрук по рамото.

— Много ясно, глупчо. Какво си мислиш, че е „Сейнт Барнабас“, синагога или какво? И аз ходех там, преди да се преместим да живеем тук. Голяма черква е, нали?

— Така си е.

Поставям картината на статива. Отварям чекмеджето с боите. Изстисквам върху палитрата някои туби с бои, които са на привършване. Скоро ще трябва да намеря магазин за пособия за рисуване, може би дори още този следобед. Сипвам в чашките по малко лак „Дамаар“ и терпентин. Почиствам четките и ги изтривам с парцалчето. Нуждая се и от ново парцалче. Може би леля Едит ще ми даде някоя стара кърпа, която да накъсам на парчета.

Започвам да рисувам. Чики не е Мона Лиза, но е добър модел. Чете вестник и с изключение на случаите, когато някое дете поиска да си купи нещо, Чики седи като истукан, само дето кръстосва крака ту по един, ту по друг начин, но това не ми пречи особено. От време на време става и влиза в магазина, за да намери нещо по-специално или за да върне ресто, но в повечето случаи децата сами си взимат каквото им трябва и му носят парите, докато си седи на стола. Питам се колко ли хлапета се опитват да го преметнат. Сигурен съм, че знае точно колко стока има в магазина.