Уилям Уортън - Отвъд килера

— Ще направите ли още една? Искам да я пратя на сестра ми. Сега живее в Глен Олдън, но сме израснали тук. Като деца непрекъснато си купувахме едно-друго от това магазинче.

Искам да изчакам, за да видя доколко съм успял да компенсирам изкривяването при първата снимка. От двете страни всичко е наред, но има малко изместване отгоре и отдолу. Изчислявам на око ъгъла и правя втората снимка. Вадя я от фотоапарата. Тези полароиди са алтернатива за всички онези, които нямат търпението да изчакат проявяването на филма.

Стоим и чакаме да се появят цветовете. Снимката хич не е лоша, като се има предвид, че използвам полароид. Хлапето и баща му са много развълнувани. Решавам, когато направя „истински“ снимки, да ги изпратя на Пег и на Бъд, те знаят кой трябва да ги получи. Точно сега не разполагам с никакво време да запиша имената и адресите на всички деца около мен.

Мятам на гръб кутията със статива. Махам за довиждане на Чики и му обещавам преди Коледа да му изпратя голяма снимка на картината, за да си я окачи в рамка. Намеренията ми са добри, но знам, че едва ли ще си изпълня обещанието, такъв съм си, не бива да ми се има доверие за подобни неща. Сетне размислям и твърдо решавам да удържа обещанието си. Не е проблем — без друго трябва да снимам картините за архива си. Ще извадя двайсетина копия, би трябвало да стигнат. Отправяме се заедно с Боби към дома му.

Когато пристигаме, виждам, че Пег ни очаква на вратата. Чудя се откога ли стои там. Надявам се да не е отдавна. Едва изкачвам стъпалата, натоварен със статива и с картината; завъртам се настрани, за да мина през вратата. Едва сега усещам колко съм уморен. Концентрацията, необходима при рисуването на една картина, а и децата, събрали се около мен, са изпили силите ми. Пег стои зад мен и се усмихва.

— Бъд и Пит отидоха до стадиона, надяват се да намерят билети за мача. — Тя млъква и пристъпва към мен.

Облечена е в джинси и блузка с избродирано алигаторче. Гримирала се е умело, направила си е нова прическа и изглежда почти красива. Тайно в себе си се надявам да се измъкна, без да се получи неловка сцена. Слава Богу, че децата са у дома! Ужасно е да остарееш толкова много, че мечтаните неща, онези връзки и авантюри, които изпълват фантазиите ти и които искаш да ти се случат, в реалността се оказват непосилно бреме. Щеше да е страхотно, ако бях на трийсет или на четирийсет, ако не бях женен и ако това можеше да продължи само няколко дни или поне няколко часа.

— Божичко, колко съм изтощен, Пег! Работих прекалено усилено, а и децата ме умориха, макар да бяха чудесни. Вече съм прекалено стар за тази работа.

— Боби беше толкова развълнуван от картината на Чики. Може ли да я видя?

— Разбира се, Пег. В известен смисъл тя е посветена на теб.

Така си е. Рисувах я и за Пег, привлекателната жена, привлечена от мен, за майка си, жената, на която най-силно ми напомня, за Джийн, която би се забавлявала със случващото се, и за дъщерите си, най-вече за Кейт и нейното семейство. Надявам се сега тя да е установила някакъв контакт с онзи „Уилям“, който се крие в мен. Подпирам картината на крака на масата в трапезарията. Оставям кутията със статива в кухнята, за да не изцапа килима.

Пег се надвесва над картината. Идва и Боби и започва да сочи един или друг детайл от алеята, от „Магазинчето“ или пък от улицата нагоре към Клинтън. Не съм нарисувал никакви хора освен Чики и няколко фигури в далечината. Пег не казва нищо, ала очевидно е погълната от картината. Ще ми се да мисля, че се наслаждава на онези неща, които не са фигуративни, а са свързани по-скоро с композицията, с пластичните елементи, но може би само си въобразявам. Господи, какъв непоправим романтик съм!

Боби хуква навън, за да продължи да си играе. Разопаковам обяда, който леля Едит ми е приготвила. Наближава два. Целият ми график отиде на кино. Пег взима кутийката с бира, която вече плува в найлонова торбичка с топла вода, и я сменя със студена бира от хладилника. Бира в стъклена бутилка с капачка. Отваря я и налива бавно, под наклон, в две истински халби. За пръв път, откакто съм дошъл в Америка, пия бира в чаша. Вадя двата огромни сандвича, които леля Едит е увила. Подавам единия на Пег.

— И без друго съм достатъчно дебела, да не искаш да заприличам на дирижабъл?

Но вече е протегнала ръка и взима сандвича.

— Къде е Сюзан?

— Какво ти става, страх те е да останеш насаме с мен ли? Не се притеснявай, децата влизат и излизат непрекъснато.

По лицето й пробягва онази загадъчна усмивка, която напомня Мона Лиза. Чувствам се по-спокоен. За нея това е само една игра и нищо повече. След като днес Бъд не е на работа, присъствието му се усеща, нищо, че е отишъл до стадиона, за да вземе билети.