Уилям Уортън - Отвъд килера

Пег седи на ръба на неоправеното легло. Имам усещането, че сутринта, когато дойдох тук, с мъжа й току-що бяха станали. Тя се изляга върху водното легло, което пружинира под нея, протяга ръце над главата си, сетне слага длани под нея.

— Какво ще кажеш да поскачаме върху леглото, все едно сме малки деца? Няма нищо лошо, нали?

— Престани да си играеш с мен, Пег. Не е хубаво да се подиграваш с един стар човек.

Решавам да отнеса у дома картината от Хедър Лейн. Взимам я и слизаме долу. Боби току-що е довел Джони и Алис, които са били на гости у някакви съседи и са си играли там. Сега и тримата са се разположили на пода пред телевизора и гледат някакво шоу с танци. Музиката е силна, дива и необуздана. Танцът е още по-необуздан. Зазяпвам се в телевизора.

— Обичаш ли да танцуваш, Бърт?

Пег стои зад мен и шепне в ухото ми.

— Обожавам, Пег, в някои отношения танцът е най-близкото изкуство до живописта.

— Искам да танцувам с теб. Ще танцуваме, докато се уморим.

— По-скоро, докато ме умориш.

Тръгвам към вратата. Боби ми маха за довиждане, Алис и Джони имитират жеста му. Отвръщам им и отварям вратата с мрежата. Картината не е изсъхнала, боята още лепне, но мисля, че ако внимавам, няма да я размажа.

Вратата не се затръшва зад гърба ми и разбирам, че Пег стои на прага. Изчаквам да пресека улицата до мястото, на което съм оставил колелото си, преди да се обърна. Тя ми махва, аз й махам и тя се прибира вкъщи.

Внимателно привързвам картината към детската седалка на велосипеда. Използвам еластични въжета, с чиято помощ захващам платното към рамката и към стъпенките за краката на детето; вече и то е закрепено здраво.

Яхвам колелото и натискам педалите. Хвърлям поглед назад и виждам Пег, която стои на прага и ме наблюдава. Ще трябва хубавичко да си помисля какво ще правя. Въпреки че ме попита, не й казах къде ще рисувам следващата си картина. Ако имам поне мъничко ум в главата, ще се преместя да рисувам в друг квартал. Може би дори в друг град!

Следващото, което се надявам да нарисувам, се намира надолу по Лонг Лейн, близо до кафене „Триъгълника“, онова, покрай което карах чичо Бил да минаваме, когато той отиваше на изповед. Още си е там. Нарича се така, защото по средата на кръстовището, образувано от Люис Авеню и Лонг Лейн има миниатюрна триъгълна градинка. Някога в нея бе разположено старо оръдие от Първата световна война и като деца се катерехме толкова често по него, че на места бяхме изтрили боята. Понякога пъхахме бирени бутилки в дулото и се преструвахме, че стреляме; друг път го яхвахме като конче. Тук ни се струваше далеч по-забавно, отколкото в градинката с катерушките край училище „Стоунхърст“.

Миниатюрният парк е ограден от тежка верига с огромни брънки, захванати за метални стълбове, изработени от оръдейни гилзи, останали от Първата световна. Предполагам, че всичко това е дело на Американския легион. Не си спомням тук да имаше паметна плоча с издълбани върху нея имена на загиналите от Стоунхърст или Ийст Лансдаун, каквато съм срещал във всяко френско градче, но може и да е имало, а пък аз да не съм я забелязал.

Така или иначе, точно това място искам да нарисувам, погледнато отгоре, откъм хълма на Лонг Лейн. Зачудих се за миг дали да не мина оттам, но реших, че съм прекалено уморен.

Трябва да си купя материали. Свършвам някои от най-важните цветове и най-вече ултрамарин и сиена. Нуждая се и от още платна.

Пристигам си у дома и отново поглеждам картината. Продължавам да изпитвам недоволство. Отделих доста време в опити да съчетая нежното небе и пухкавите облачета с наситенозеленото на дърветата и всевъзможните сиви оттенъци на асфалта. Най-хубавата част от картината са децата, които играят хокей.

Леля Едит застава зад гърба ми.

— А, значи наистина си нарисувал картина! О, това е чудесно! Как си успял да го направиш? Как си накарал тези деца да застанат неподвижно?

— Дадох им по един долар. Зарадваха се и на парите, и на възможността да ги нарисувам.

Докато свалям работните си дрехи — искам да подремна, без да се задуша от изпаренията от бои — наблюдавам леля Едит, която оглежда картината. Тя ту пристъпва напред, ту се отдалечава. Прави го няколко пъти. Опряла е пръст в брадичката си, така че очаквам някоя остроумна забележка. Обаче явно съм се излъгал.

— Не се притеснявай, лельо Едит, ще я сваля в мазето и няма да изцапам нищо.

— О, не, не, недей. Искам да я погледам. Остави ме да помисля.

Тя започва да се оглежда. Отива първо в трапезарията, после в кухнята. Аз се излягам на дивана. Леля Едит се връща.