Уилям Уортън - Отвъд килера

Истината е, че мразя ирландска яхния. Обичам френския бьоф Бургиньон, руския бьоф Строганов, немския гулаш, май че обичам всички видове яхния без ирландската, която винаги ми се е струвала безвкусна.

— Обожавам ги, лельо Едит.

В действителност яхнията не е чак толкова зле, особено когато топя соса със залъци хляб. Леля Едит се привежда над масата към мен и ме поглежда изпитателно. Аз също се привеждам към нея и преди тя да успее да реагира, я целувам по върха на носа. Тя отскача назад.

— Албърт, защо правиш такива неща?

— Само за да те видя как подскачаш. Сега отивам на среща с една стара приятелка. Ако побързам, може и да стигна навреме.

Ставам. Леля Едит ме зяпва с отворена уста.

— Леле, колко лесно се връзваш!

Тя се усмихва.

— Целуни сега леля си Едит както подобава и тя ще ти пожелае приятна почивка.

Навеждам се и я целувам по нацупените устни. Споглеждаме се набързо. Намигам й и тя ме отблъсква.

През нощта спя като новородено, а на сутринта ставам и се обличам за църква. Ако можеха да ме видят, хлапетата от Стоунхърст, щяха да се гордеят с мен. Слизам долу точно когато леля Едит се кани да тръгне. Дори си е облякла палтото. Оглежда ме, докато слизам по стълбите.

— Гледай ти, жив си, значи! Цяла нощ хъркаше като на умирачка. Освен това виждам, че не си изял сандвича, който съм ти приготвила. Не ми казвай, че идваш с мен на черква.

— Точно така! Завръщането на блудния син!

— Добре, побързай тогава. Отец Муни често казва, че той и неговата меса не чакат никого, дори Господ.

Излизаме навън. Очаква ни още един прекрасен слънчев ден. Мразя да пропускам подобни изгодни възможности за рисуване, такова чудесно време едва ли ще се задържи дълго. В същото време обаче Едгар и семейството му ще дойдат на обяд. А и не мисля, че леля Едит би останала очарована да рисувам в неделя. Ще трябва просто да се отпусна и да се оставя на течението.

Свещеникът, който води месата, наистина е интересен тип. Всеки път, щом някой се закашля или пък някое бебе проплаче, с две думи и при най-малкия шум, той спира и се оглежда. Леля Едит току хвърля погледи към мен и двамата едва се сдържаме да не прихнем. Какво ли ще стане, ако се разкикотим? Сигурно отчето ще си тръгне разгневен. Какво пък толкова, литургията не е сакрално и лично изживяване като молитвата, тя е по-скоро представление, чиито зрители са най-обикновени хора. Е, това беше глупаво.

След закуска рамкирам още три платна; чудя се какво да нарисувам сега. Изгарям от желание да нарисувам някои неща, които си спомням и които вече не съществуват. Като старото игрище например, което се намираше на края на нашата улица; сега на мястото му се издигат къщи. Или като някогашната фабрика за лед на ъгъла на Маршал Роуд; после обаче се появиха хладилниците и сега на нейно място има нещо като супермаркет, наричан „универсален магазин“. Искам да нарисувам и стария резервоар за газ, който се намираше на ъгъла на Лонг Лейн и Маршал Роуд, но и него отдавна го няма.

Пристигат Едгар, Емили и Джоан с нейния съпруг и двете им малки деца. Водят със себе си и детегледачката Даян и нейните две деца. Това е то истинска семейна сбирка. Леля Едит е леко притеснена.

— Да знаете, че ще получите само по една порция. Нямах представа, че ще се съберем толкова много хора.

— Не се тревожи, мамо, и ние носим храна, при това доста. Приготвила съм спагети, а Даян носи кюфтенца с картофи. Ще си направим страхотно парти като в доброто старо време.

Помагам на съпруга на Джоан и на Едгар да преместят масата от единия край в средата на кухнята, за да има повече място. Взимам картината и понечвам да я прибера зад шкафа с чиниите. В този миг Едгар ме хваща за ръката.

— Ей, Албърт, дай да погледна. Ей, я вижте! Страхотна картина!

Всички се скупчват около платното. Дотолкова съм свикнал да живея, заобиколен от картини — същото се отнася и за по-голямата част от моето семейство, — че понякога забравям каква необикновена реакция може да предизвика една картина. Обзалагам се, че от години насам никой в тази стая не е стъпвал във Филаделфийския музей на изящните изкуства. Вероятно вина за това има и телевизията. Леля Едит стои най-отзад и сочи различни подробности, които е забелязала.

— Може би вече трябва да приготвим масата и да сервираме обяда. Погледнете Албърт, винаги е гладен. Виждате ли как започва да заформя коремче също като теб, Едгар. Ще напълнее като Ричи, без дори да се усети.

— Със сигурност ще напълнея, ако продължавам да се храня по същия начин. Че вие тук ядете по шест пъти дневно!