Уилям Уортън - Отвъд килера

Поставя ли малките хокеисти обаче, нещата ще се оправят. Пребърквам джобовете си и откривам шест банкноти от по един долар. Започвам да свалям боята от мястото, където искам да нарисувам хлапетата. Още не съм привършил, когато пристига запъхтян червенокосият малчуган. Едва си поема дъх. Сяда на паважа и започва да обува кънките.

— Знаех си, че мога да ги изпреваря. Сега обаче трябва да си обуя кънките, преди някой от тях да е довтасал.

Съсредоточава се върху задачата си. Аз пък се съсредоточавам върху картината, но тъкмо тогава пристигат останалите. Решавам, след като имам шест долара, да ги раздам всичките. На следващите пет хлапета казвам да седнат на бордюра до червенокоското. Сетне пристигат още четирима малчугани, но вече съм свършил парите. Те не са особено разочаровани и всички се уговарят да поиграят хокей, след като свърша картината. Зная, че искат да гледат. Аз пък зная, че приключа ли платното, ще приключа и с рисуването за днес. Тази картина ще бъде завършена. Всяко нещо си има край.

Показвам им къде да застанат; един от тях играе ролята на вратар, а две тенекиени кутийки маркират вратата. Вратарят стои с гръб към мен, а друго хлапе го атакува, за да отбележи гол. Слагам отстрани още един нападател в очакване на евентуален рикошет, последни са защитниците, втурнали се да догонят нападателите. Разполагам ги така, че хем да запълнят празните места в картината, хем да не закрият нещо, което искам да запазя. Композицията е страхотна.

Много са добри, стоят застинали в своите пози, макар да са обули кънки. Първо маркирам с черно позициите им, сетне започвам оцветяването. Отнема повече време от очакваното. Те обаче не се оплакват. Останалите деца изпадат в истерия, ту сочат картината, ту хукват към модела, за да му обяснят докъде съм стигнал и как образът му е досущ като истински. Дори отправят напълно уместни забележки, ако сбъркам нещо или избягам прекалено много от действителността. Все едно играя хокей заедно с тях.

Когато привършвам с по-грубите щрихи, вадя банкнотите и ги раздавам. Рижавият малчуган, когото нарисувах като нападателя с шайбата, се опитва да ми върне парите.

— Не го направих за пари. Винаги съм искал да попадна в картина. Знам, че картината ще остане дълго след като напуснем квартала и дори след като умрем. Тя е нещо повече от фотография.

Гледай ти, човек може да открие артистична душа на най-неочаквани места! Убеждавам го да вземе своя долар.

Започват играта си на хокей и не ме притесняват, докато нанасям последните щрихи. Когато приключвам, минава пет. Събирам си нещата. Празното платно стои все така привързано за багажника на велосипеда заедно с дневниците. Първо си поговорихме надълго и нашироко с Пег, после рисувах хокеистите… всичко това ми отне повече време от предвиденото.

Взимам статива и тръгвам към дома на Пег. Вратата е затворена. Боби ме следва на кънки. Преодолява стъпалата и дори успява да се качи на верандата.

Пег тъкмо се кани да отвори вратата, когато Боби изкрещява:

— Татко, татко!

Поглеждам назад и виждам по алеята да крачи мъж, който отговаря на представата ми за Бъд. Изражението му сякаш казва: „Кой си ти, по дяволите?“ Вижда картината обаче и се усмихва:

— Как върви?

— Мисля, че тази е готова.

Завъртам я към него, за да я види.

— Ей, страхотна е! И ние играехме хокей на моята улица. Живеех ей там, на съседната пряка.

Пег отваря широко вратата и аз минавам покрай нея. Боби сваля ролковите си кънки.

— Видя ли ме, тате? Аз съм ей тук отзад! Виждаш ли?

— Вярно, бе! Я го виж! Съвсем същият си е, виждаш ли, Пег. Не можеш да го сбъркаш.

Избрах Боби за един от своите модели. Не правех услуга, нито се подмазвах. Просто той бе петото дете, пристигнало с кънките си при мен. Изпревари останалите, защото бе оставил кънките си на верандата. Бъд прикляка край вратата, за да разгледа по-добре картината.

— Нарисувал си доста неща, които ги няма. Ще ми се наистина да имахме такова дърво, щеше да хвърля чудесна сянка през лятото. Понякога тази улица се напича като пещ и дори климатиците не помагат. Влез да изпием по една бира.

Не му казвам, че почти цял ден съм пил кафе с жена му. Влизам и заемам обичайното си място на бара. Бъд вади бирите от хладилника. Лицето му е бледо, уморено, дланите му са мръсни, по ръцете му преброявам поне три сериозни драскотини или синини. Така изглеждаше и баща ми, когато се прибираше у дома. Той отваря бирите.

— Пег ми каза, че някога си живял в тази къща, а сега живееш във Франция, в Париж. Вярно ли е или тя си го измисля?