Уилям Уортън - Отвъд килера

— Точно така.

Въпросът ми задава червенокосо хлапе, което не бях забелязал досега. Имам усещането, че този следобед ще се проведе истинско надбягване от Ийст Лансдаун до Стоунхърст Хилс. Май съм започнал нещо, за което ще съжалявам.

Когато децата си отиват, аз се замислям за обяд. Минавам зад статива, оставям четките и вадя сандвичите, които леля Едит ми е приготвила. Две багети с пълнеж от какво ли не. Сядам на бордюра и започвам да се храня.

— Ей, Бърт, май е дошло време да изпиеш едно кафе? Хайде, идвай.

Пег стои на вратата. Изправям се. Отмествам статива встрани, така че някой автомобил да не го закачи.

— Благодаря. Ей сега идвам.

Прибирам сандвичите обратно в кесията, покривам дневниците с парчета от хавлиена кърпа, които по-късно ще използвам като парцали, прекосявам тясната алея и се качвам по стъпалата. Пег ме чака на прага. Облякла е същите джинси от вчера, но сега си е сложила тъмносин пуловер от фина вълна, под който, убеден съм, не носи сутиен. Опитвам се да не гледам натам. Следвам я и се озовавам в кухнята. Приготвила е две чаши и захар. Налива кафе и сяда. Зная, че се кани да запали цигара. Така е при пушачите, пушенето и храненето, вървят ръка за ръка или това май важеше за пиенето на кафе и цигарите.

Отварям кафявата кесия и изваждам сандвичите от хартията, с която ги е увила леля Едит.

— Леля ми е направила два сандвича. Не мога да ги изям и двата, какво ще кажеш да си ги разделим?

— Ама че си дявол! Опитвам се да пазя диета. Трябва да сваля още пет килограма, а умирам за такива сандвичи. Другият проблем е, че Бърт не може да понася мирис на лук или чесън в дъха ми.

— Съжалявам. Май ще трябва да ги изям сам.

— Какво ще кажеш да ми дадеш половинката от единия? — Поглежда ме свенливо, с чувство за вина. — Ще махна лука. Така той няма да разбере.

— Изглежда ми приемлив компромис. Имаш ли нож?

Пег отваря чекмеджето под барплота и вади нож. Преди да разреже сандвича, прави лъжливо движение с ножа към мен.

— Толкова ме разстрои!?

— Какво? С един сандвич! Какво толкова има в един сандвич?

— Не е със сандвича.

— А, имаш предвид онази история с килера? Съжалявам. Мога да ти обясня, но по-късно.

— Не е и това.

Пег духа парата, която се вдига от горещото кафе и ме поглежда право в очите. Отмествам поглед. Тя присвива устни и отпива предпазливо. Отхапвам от сандвича. Пег свежда поглед към кафето.

— Не зная какво да кажа, без да ти заприлича на флирт, Бърт.

— Флиртувай, няма проблем. И без друго не ме бива в тези работи.

— Нямаш представа колко е скучен животът, когато си затворен по цял ден вкъщи. Най-приятните моменти са, когато децата или Бъд се прибират у дома.

Поглежда ме. Дали няма да стана свидетел на сцена от сапунен сериал? Но видът й е прекалено сериозен, а ъгълът на камерата определено е неподходящ.

— Сю обича да си седи вкъщи и да чете, аз пък се боя да се сближа прекалено много с Айлийн, другата съседка. Нея не я свърта, а и Кен е ужасен. Знам, че на Бърт му е неприятно да общувам с нея, но тя е свястна. Разбираш ли, нямам приятели. Няма с кого да си поговоря. Вървя из тази къща и си говоря сама.

Продължавам да ям, като от време на време отпивам глътка горещо кафе. Пег е отместила поглед от мен. Мисля, че се взира в огледалото в другия край на дневната. Не поглеждам натам.

— Почти не разговарям с майка си. Държах се ужасно с нея, когато бях по-млада. Не се спогаждах с пастрока си, а имах и буен характер. Няма да го повярваш, като ме гледаш сега — дом, три деца и прочие, но създавах големи проблеми на мама.

— Вярвам ти.

— Защо го казваш?

Поглеждам я и тя отвръща на погледа ми.

— Ако ти обясня защо, ще изглежда, че аз флиртувам с теб , а не е така. Не искам да си помислиш, че е така, дори да е истина. Самата идея е толкова абсурдна.

Тя поклаща глава и се разсмива, весел, дързък смях, който съвсем не подхожда на една майка.

— Точно това имах предвид. Пристигаш тук, появяваш се на скапаната ни улица, истински художник, човек, който живее в Париж, при това на кораб, човек, който работи сам за себе си, знае какво и как иска да направи. Не разбираш ли защо съм разстроена? Да си говоря с теб е все едно да разговарям с някой киноактьор. Все едно Клинт Ийстуд се е отбил у нас.

— Стига, бе! Аз мога да съм му баща, а на теб — дядо.

Тя отмята глава назад и косата й се разпилява по раменете. Засмива се отново.

— Ама че си и ти!

— Честна дума, Пег. Понякога ми се струва, че нямам идея какво става. Ето сега например не знам за какво всъщност разговаряме.