Уилям Уортън - Отвъд килера

— В известен смисъл наистина идвам от друго време, а когато си играех тук, за мен това килерче беше друг свят. Мога ли да погледна?

— Разбира се. Какво очакваш да намериш, скрито съкровище или нещо друго?

— Не, нещо много по-ценно. Търся частица от моето минало, от моя живот, когато бях на годините на твоя Боби и се наричах Албърт.

Тя кима и ми прави знак, че мога да вляза в стаята. Остава на прага, подпряна на рамката на вратата. Лесно помествам скрина. Повдигам го внимателно ту от едната, ту от другата страна, за да не издраскам пода или да събера килима. Отмествам го достатъчно далеч от стената, за да отворя вратата.

Надниквам вътре; очаква ме жестоко разочарование. Не би трябвало да се изненадвам. Макар че все някой някога в миналото трябва да е останал доста изненадан. Целият свят, който сами си бяхме създали, е бил открит и унищожен. Цялото килерче е било варосано или пребоядисано. Не откривам нищо освен гипсови стени и летвички, всичките боядисани в бяло, дори тръбата от ваната, която минава по протежение на отсрещната стена, е боядисана в бяло. Има и разклонения за топла и студена вода със съответните колена и нипели, с чиято помощ тръбите завиват под прав ъгъл и минават през стената.

Стоя тук и докато гледам всичко това, изпитвам почти същото разочарование, както когато за пръв път като дете надникнах в същото това килерче. По това време не бях навършил осем.

Каня се да затворя вратата, да се сбогувам с една съкровена част от живота си, когато свеждам поглед и забелязвам нещо да проблясва на пода.

Там сред праха и мръсотията на така наречения черен под, който нито е боядисван, нито е чистен, лежи парченце от коледна гирлянда. Навеждам се и го взимам внимателно. От най-старомодните е, от онези, които се изработваха от алуминиево фолио. Сърцето ми буквално подскача. Държа парченцето в ръка, усмихвам се като идиот и едва се сдържам да не затанцувам от радост. Пег стои на прага, не знае какво да очаква, не може да разбере защо съм толкова развълнуван. Отстъпва назад и се озовава в коридора. Държа гирляндата пред очите си, спомен от стар сън.

В този миг се сещам за дневниците. Има ли вероятност да са оцелели? Пъхам ръка зад водопроводните тръби. За последен път тършувах тук, когато бях на петнайсет. Опитвам с върховете на наедрелите си пръсти. Усещам гладката повърхност на тетрадките със сини твърди корици, които скрих тук преди толкова много години. Опитвам се да ги избутам с пръсти. Измъквам ги внимателно иззад тръбите. Всичките са тук, и петте. Издухвам праха от кориците; най-обикновен прах, примесен с гипсови прашинки. Дневниците са в почти идеално състояние. Само ъгълчетата на страниците са потъмнели и се ронят от допира на пръстите ми. Затварям тетрадките, без да се зачитам в тях. Искам да ги прочета на спокойствие и в подходящ момент. Толкова съм развълнуван, че забравям за Пег, която стои в коридора. Сега тя наднича в стаята. Какво ли би си помислил Уилям за това?

— Какво, за Бога, правят тези стари тетрадки, напъхани зад тръбите? Защо му е на Боби да прави нещо подобно?

— Не е Боби, Пег. Аз ги сложих там преди почти шейсет години. Мога ли да ги взема? Ще ти платя колкото пожелаеш, те означават много за мен.

— Взимай ги. Толкова мразех училище, че дори гледката на тези ужасни тетрадки ми е неприятна. Видя ли някоя, сещам се как децата ми се подиграваха в трети клас: „Преписвачка! Преписвачка!“ Те са си твои, можеш да ги вземеш.

— Благодаря ти, Пег. Трогнат съм. Може би някой ден ще ти разкажа за тях.

Излизам от стаята и взимам кутията със статива. Божичко, целият треперя! Питам се дали Пег го забелязва. Тя слиза по стълбите пред мен. Отива до вратата и я придържа отворена, за да изляза. Не я обвинявам, сигурно е достатъчно уплашена от цялата история. Аз самият съм уплашен. Слизам по стъпалата на верандата, когато я чувам да затваря вратата с мрежата. Провиква се отвътре:

— Обади се, когато ти се допие кафе. Ще го оставя на печката, за да е топло. Ще приключа с чистенето и ще се преоблека.

Усмихвам се широко, помахвам й със свободната си ръка, сякаш заминавам на дълго пътуване с презокеански лайнер. В известен смисъл именно такова чувство изпитвам.

Озовал се веднъж на улицата, полагам усилия да се успокоя. Разполагам статива. Внимателно привързвам дневниците от моето детство върху багажника на колелото, като използвам ластика, който придържаше кесията с обяда. Оставям обяда върху задната част на статива. Вече е единайсет, а аз още не съм започнал да рисувам; това обаче няма никакво значение. Ей сегичка ще подхвана тази картина и ще я превърна в скъп спомен за онези отдавна отминали времена.