Уилям Уортън - Отвъд килера

Иска ми се хем да уловя чудесната утринна светлина, хем да прочета дневниците. Но това последното определено изисква уединение. Отнасям се доста суеверно към случилото се. Става въпрос за най-мрачната, най-загадъчната част от моя живот. Понякога ми е трудно да повярвам, че това наистина се е случило.

Внимателно оставям коледната гирлянда върху една от тетрадките.

Започвам да рисувам. Представа си нямам как, но събудените спомени, чувствата, които изпитвам, преминават в картината. Смятах, че почти съм я завършил, но сега тя ми прилича на топящ се леден блок. Не мога да спра този процес и платното се превръща в истински спомен, почти в сън. Рисувам или по-скоро се пренасям в света на картината в продължение на час и нещо.

Тогава започва голямото междучасие и децата се прибират по домовете си за обяд. Събират се около мен. Картината е достатъчно напреднала, за да ги впечатли. Наистина е удивително какво може да постигне едно платно, как може да бъде по-реално от една фотография, по-реално в емоционално отношение от самата реалност. В картината се съдържа едно концентриране на същността, едно елиминиране на всичко чуждо и неприсъщо, едно съсредоточаване върху най-важните неща, което й придава сюрреалистично излъчване, без да я прави страховита или чудата.

— Ей, че тук няма дървета!

Едно момче сочи мястото, където съм нарисувал двете тополи от моето детство.

— Да, зная. Но преди петдесет години, когато аз живеех в тази къща, дърветата си бяха тук.

— Преди петдесет години? Че това е преди Виетнам!

— Не само преди Виетнам, това е отпреди Втората световна!

— Стига, бе! Че тук не е останал никой отпреди Втората световна. Тя беше прекалено отдавна.

— Не, аз живях в тази къща в продължение на дванайсет години, след което заминах да се бия във войната.

Едрото момче си пробива път напред.

— Баща ми е бил във Виетнам. Бил е Зелена барета. Ти бил ли си Зелена барета?

Продължавам да рисувам, докато говоря. Децата ми помагат да проникна още по-дълбоко в света на картината. Докато разговаряме, самият аз започвам да се чувствам като дете.

— Тогава нямаше Зелени барети. В онези години, ако някой американски войник сложеше барета, щяха да го нарекат „женчо“.

— Стига, бе!

Едно момиченце застава близо до картината. Сочи една от къщите надолу по улицата.

— Тук живея аз, а мама спи в тази стая.

Посочва един прозорец. Отстъпва крачка назад. Усмихвам му се.

— В тази къща някога живееше Джими Малоуни. Беше две години по-голям от мен. Загина във Втората световна.

Останалите момичета се скупчват около нея. В съзнанието ми тихомълком се прокрадва една идея как да реша проблема с празнотата в предния план и едновременно с това да се позабавлявам с децата. Решавам да си поиграя с малчуганите, да се позабавлявам с тях и заедно с това да ги вкарам в картината, в моите спомени.

— Играли ли се някога хокей на улицата?

Боби, момченцето на Пег, отговаря:

— Да, обаче не е достатъчно широка, а и минават много коли. Обикновено играем на булевард „Пен“ близо до училището. Там улицата е по-широка и колите са по-малко.

И ние играехме точно там. Удивително как някои неща изобщо не се променят.

— Надявам се да нарисувам няколко хлапета, които играят хокей ей тук, на улицата. Какво ще кажете някои от вас да дойдат тук след училище с кънките и с хокейните стикове и да позират? Трябват ми четирима хокеисти, ще дам по долар на всеки. Няма да ви отнема повече от половин час.

За миг настъпва тишина.

— Гледай ти! Хем ще ми дадат долар, хем ще ме нарисуват в картината! Участвам на всяка цена!

Изведнъж избухва истинска какофония. Всички искат да влязат в картината.

— Добре, ще взема първите четирима, които дойдат след училище. Така се уговаряме. А сега се прибирайте по-бързичко, че майките ви ще се тревожат.

Децата се разотиват. Отново оставам сам. Потъвам в картината. Всичко върви толкова добре, толкова приятно, че мразя дори мисълта за скорошното й завършване. Понякога рисуването на една картина върви толкова трудно, че се радваш, когато я приключиш, но при тази положението е различно. Когато работя върху нея, сякаш се пренасям в друг свят, променям светлината, играя си с облаците, с дърветата, с фасадите на къщите… и така, докато децата не се появяват отново. Поглеждам си часовника. Отлетял е още един час. Време е да се връщат в училище.

— Да не забравите, господин Художник, първите четирима, които дойдат с кънки, ще получат по един долар. Нали така?