Уилям Уортън - Отвъд килера

Мили Боже, същата история като с майка ми! И на нея й се наложи да се подложи на хистеректомия почти на възрастта на Пег, след като бе родила едва две деца. Аз пък приличам на Бъд. Ужасявам се да го произнеса на глас, дори да си го помисля, но не обичам разговорите за женски болести. Да, зная, че макар като мъж да се намирам в по-благоприятно положение, аз също нося отговорност, аз съм част от човешкия род, чието продължаване е невъзможно без детеродните органи на жените, но не съм гинеколог. Дори не мога да си представя как някой, особено мъж, не само ще наднича, но и ще пъха ръката си в женски влагалища, при това по цял ден и след това ще открие някакво удоволствие в секса. Доста странно, особено като се имат предвид подробностите около моето раждане. Допадат ми усещането, а и вкусът на вагина и всичко останало, но като обект на изкуството тя никога не ме е вълнувала, чувството ми за визуална естетика просто отказва да я възприеме. А сетя ли се за онова кървене, за тампоните и контрацептивите, за пяните и диафрагмите… разбирам, че са необходими, но предпочитам да не ги обсъждам.

Може да съм единственият човек на света, който изпитва подобни чувства, а може причината да се крие в проклетото ми католическо образование, не зная; но определено не искам да водя разговор на тема хистеректомия. А може би е свързано с майка ми. Тя все повтаряше, че се наложило да изрежат „вътрешностите“ й заради мен. Нямам представа. Възможно е да изпитвам комплексно чувство за вина, което не мога да преодолея.

— Консултирала ли си се и с други лекари? Стане ли въпрос за нещо толкова сериозно, трябва да си абсолютно сигурна.

— Моят лекар беше първият, който ми предложи да потърся второ мнение. Отидох при гинеколога на Сюзан и той ми каза същото. Според него имам полипи, които може би са запушили една от тръбите. Съвсем лесно можели да прераснат в рак.

Щом произнася тази дума, вдига поглед към мен. Мисля си за сестра ми. При нея всичко започна с ендометриален карцином, който се разпространи навсякъде.

— Имала ли си проблеми, преди да родиш третото?

— На два пъти ми правиха дилатация и кюртаж. Първия път бях едва на шестнайсет. Всъщност май трябва да го наричам аборт, но докторът му казваше дилатация и кюртаж. Година преди Брайън да се роди, направих втори. Винаги съм имала гинекологични проблеми. Но след Боби нещата станаха по-сериозни.

Сега изглежда поуспокоена. Налива кафе в чашата си и допълва моята.

— Ох, Пег. Трябва да изляза и да порисувам. Ръцете ми треперят толкова, че ще омажа цялата картина. Сключих сделка с децата; щом се върнат от училище, ще нарисувам някои от тях как играят хокей. Време е вече да дойдат.

— Божичко, чувствам се ужасно, че те натоварих с моите проблеми, Бърт, но имах нужда да поговоря с някого. Непрекъснато мисля за това.

— Е, не можах да ти помогна. Съжалявам. Наркотиците ме плашат, а нямам представа от женската анатомия, нищо че съм баща на четири деца. Може би е така, защото съм човек от друго поколение. Съжалявам, Пег, не мога да ти помогна.

— О, не. Ти беше чудесен. Изслуша ме и си личеше, че проявяваш загриженост. Беше изписано на лицето ти. Знаеш ли, че имаш едно от най-изразителните лица, които някога съм виждала. Не е необходимо да говориш, достатъчно е да те погледна, за да прочета всяка твоя мисъл.

Поглежда ме в очите и се усмихва. Заклевам се, че в погледа й откривам нещо, което една дъщеря или племенница не би трябвало да изпитва. Не се оплаквам, това е вълнуващо, а аз съм може би най-голямата романтична откачалка, останала на света.

Ставам от стола. Пег заобикаля барплота, стоим един срещу друг на една педя разстояние.

— Отново ти благодаря. Какво ще правиш, когато свършиш картината, ще си заминеш и никога няма да те видя отново?

Поглеждам през рамо към вратата. Бебето отново е заспало на пода.

— Не, искам да нарисувам магазинчето на ъгъла на Радбърн и Коупли. Наричахме го „Магазинчето“ или „При Хершафт“. Той го държеше.

— А, имаш предвид „Чики“. Страхотна идея. Той много ще се зарадва. Искаш ли пак да оставиш статива и нещата си тук?

— Би било страхотно, Пег, благодаря.

Тя се привежда напред и бързо ме целува по устните.

— По-добре върви. Децата ще се приберат след пет минути. Благодаря ти още веднъж.

Тръгвам към вратата, но Пег не ме следва. Взима чашата ми от барплота и го разчиства от кесията и салфетките от сандвичите.

Озовавам се навън; поглеждам картината и душата ми прелива от радост. Добра е, толкова добра, колкото очаквах. Единственият проблем е, че пейзажът е прекалено статичен.