Уилям Уортън - Отвъд килера

— О, не, в никакъв случай! Та ти изобщо не можеш да миеш, ако се съди по омацаната ти кутия с бои; освен това ще ги прибереш Бог знае къде и никога няма да ги намеря. Я иди си прочети вестника! Виж какво правят онези малоумници с проклетата бейзболна топка. Нали това правят мъжете след вечеря? Махай ми се от главата! Изчезвай!

Разгръщам вестника на спортната страница. Тъкмо я прочитам и захващам международните новини, когато леля Едит пристига от кухнята и сяда на своя стол.

— Албърт… онези твои книги… пълни са с лъжи, нали го знаеш?

— Никой не очаква всичко в тях да бъде истина, лельо Едит. Това са романи. Книги, истории, които разказвам.

— Но има и много истина, нали?

— Пиша за неща, които познавам. Така правят добрите писатели. Взимаш факти, които знаеш и познаваш, пипваш тук-там, променяш това-онова, премълчаваш едно, измисляш си друго… така се прави. Понякога дори измисляш неща, за които знаеш, че никой няма да ти повярва, но ги включваш в романа, защото са интересни, защото ти помагат да вържеш историята.

— Но всичко изглежда толкова достоверно.

Поглежда ме право в очите, леко е наклонила глава, сякаш не е сигурна, че й казвам истината.

— Колко странно е да имаш племенник, който пише книги. Все едно самата аз живея в книга.

Виждам, че не ми вярва.

Сещам се за Джийн. Невъзможно ми е да повярвам, че някой като нея, изпълнен с толкова много живот, може да лежи студен и мъртъв в земята, да гние. Видя ли телефон, все искам да грабна слушалката и да й позвъня. Живяхме разделени през по-голямата част от съзнателния си живот, но винаги си останахме близки. Явно в съзнанието ми линията между живите и мъртвите не е добре очертана. Не знам дали някой е наясно къде минава тя, или пък всички сме в неведение, само дето другите не си признават.

На сутринта леля Едит отново ме изпраща до вратата. Бутам колелото по алеята; на багажника отзад съм привързал плика с обяда си плюс едно платно, което се надявам да започна днес. Нямам търпение да приключа първата картина. Завръщането в стария квартал, рисуването навън, на улицата, пробуждането на спомените — всичко това ме връща назад във времето и ме кара да се чувствам по-млад. Усещам как оживяват отминали времена, как изплуват забравени спомени, наситени със сигурността и спокойствието, които изпитвах, докато живеех с родителите си като дете, годините, през които не се налагаше да се тревожа за прехраната и изобщо да се държа като възрастен. Тогава, също както сега у леля Едит, можех да се отпусна, да не се боря толкова яростно с живота.

Пристигам на Хедър Лейн към десет часа. Почуквам на вратата и Пег веднага ми отваря. Децата са на училище, но бебето пак се е настанило пред телевизора. Пег държи вратата широко отворена. Усмихваме се и се поздравяваме.

— Пег, може ли да се кача горе и да взема статива и картината?

— Разбира се. Какво ще кажеш за едно кафе преди това?

— По-добре да се залавям за работа, докато светлината е подходяща. А и без друго току-що закусих у леля си.

— Тогава по-късно, ако нямаш нищо против.

— Както кажеш.

Качвам се по стълбите и влизам в спалнята. Картината, кутията, терпентинът и лакът стоят на мястото, където ги оставих. Напъхвам шишенцата с лак и терпентин по джобовете и оглеждам набързо картината. Улицата ми се струва празна. Изниква просто ей така от задния план. Ще трябва да направя нещо по въпроса.

Пег стои зад мен. Следвам я надолу по стълбите. Когато минаваме покрай старата ми стая отдясно на коридора, не се сдържам и надниквам вътре. Вратата на килера е запречена със скрин. Едва виждам очертанията на рамката й. Спирам. Пег стои на края на площадката; чака ме. Оставям кутията и картината. Поглеждам я.

— Пег, зная, че може да ти прозвучи странно, но имаш ли нещо против да надникна през онази малка врата зад скрина?

Тя не помръдва, загърната с пеньоара си, обула домашни чехли. Тревогата и уплахата са изписани на лицето й.

— Какво по-точно искаш?

— Трудно е за обясняване, но ще ти бъда много благодарен, ако ми позволиш да отместя скрина и да надзърна в килерчето.

Тя прави крачка напред и надниква в стаята.

— Какво килерче?

— Виждаш ли, ей там, зад скрина има вратичка. Когато живеех тук като дете, често си играех в килерчето. Страшно ми се иска да погледна вътре, това означава много за мен.

— Много си шантав, Бърт. Понякога ми се струва, че си пристигнал от друга планета или от друго време.