Уилям Уортън - Отвъд килера

— Мамо, мамо, прибрахме се.

Пег се показва на вратата и се оглежда:

— Не е нужно целият квартал да разбере. Влизайте и се преобличайте.

Спомням си как двамата със сестра ми се прибирахме у дома. Всичко е почти същото, все едно следва един и същ сценарий. Сещам се за Уилям, моя нероден брат. Как ли биха се променили нещата?

Излизат неколцина възрастни. Около мен се събира истинска тълпа. Предимно майки с бебета. Жените отиват на пазар, някои се връщат, сигурно са излезли, докато съм бил „на гости“. Има и баби, и дядовци. Опитвам да се вгледам в лицата им, търся познати черти. В началото търся родители на приятелите ми от детинство, после осъзнавам, че това не е особено умно, всички те сигурно са мъртви. Та нали ще станат двайсет години, откакто моите родители са покойници… Започвам да се взирам в лицата на тези възрастни хора, търсейки някои от моите приятели. Усещането е толкова неловко.

Всички ме гледат като извънземно. Задават ми обичайните въпроси, които не се различават особено от тези на децата; интересуват се най-вече от финансовата страна. Колко струва едно платно? Колко струва една картина? Къде ги продавам? Излагам ли във Филаделфия или в Ню Йорк? Давам им обичайните си уклончиви отговори. Една дама, добре изглеждаща жена на моята възраст, се застоява по-дълго. Накрая, когато повечето зяпачи са се разотишли, пристъпва към мен с думите:

— Хубаво е, че децата виждат как някой, излязъл от същия този квартал, е постигнал нещо значимо, при това в областта на изкуствата. Те не виждат нищо друго освен родители, напуснали училище преждевременно или пък изгонени от него, които пият, взимат наркотици и съсипват живота си. В квартала има доста свестни деца, трябва някой да им покаже, че съществува и по-добър живот, че в него има нещо повече от скандали и чупене на чинии, от гледане на телевизия, подаряване на коли за шестнайсетия рожден ден и забременяване в гимназията.

Поглежда ме. Право в очите. Готов съм да изслушам нейната история. И тя ми я разказва. Следвала е литература в Пенсилванския университет, омъжила се за състудент, който се оказал алкохолик. Изпаднала е дотам, че да живее в Стоунхърст Хилс и да работи в банката на Лонг Лейн. Съпругът й е мъртъв.

— Пропи се до смърт преди десетина години. Тогава живеехме в Дрексъл Хилс и той имаше хубава работа в газовата компания, преди да тръгне по нанадолнището.

Слушам я и продължавам да рисувам. Светлината бързо чезне. Вечерята е в шест. Поглеждам си часовника, вече е почти пет и четвърт. Ако времето се задържи, може би ще успея да довърша утре. Започвам да сгъвам статива. По обратния път към дома на леля Едит ще се сблъскам с доста натоварено движение. Истинско предизвикателство за мен.

Привързвам статива към багажника на велосипеда, полагам усилия да не размажа боите, когато Пег излиза на верандата.

— Ей, Бърт, не искаш ли да оставиш нещата си у нас? Това колело ще ти вземе здравето по обратния път.

Хранех някаква надежда или тя, или Сюзан да се сетят и да ми предложат нещо подобно. Възнамерявам да нарисувам няколко картини от този квартал, да мъкна статива и платната напред-назад ще е истинско мъчение. Бих могъл да използвам старата кола на чичо Марвин, която стои неизползвана пред къщата; придвижването на колело обаче напомня за истинския ми живот в Париж, където разнасям статива и картините си, привързани на мотоциклет.

— Би било страхотно, Пег. Мога да ги оставя на верандата, ако нямаш нищо против.

— О, не! Кучетата или хлапетата могат да размажат боята или пък някой ще открадне целия статив. Вкарай ги вътре.

— Предупреждавам те, че силно мирише на боя и на терпентин.

— Няма проблем. Ще обясня на Бъд. И той няма да има нищо против.

Развързвам статива, грабвам го заедно с платното и с бутилките с терпентин и лак, и ги замъквам на верандата. Пег придържа отворена вратата с мрежата.

— Все повтарям на Бъд, че лятото свърши и можем да махнем тази проклета мрежа, но той винаги е уморен или пък гледа телевизия.

Тя се обръща и влиза в дневната.

— Ей, деца, я излезте да си поиграете още половин час. Но да се приберете, щом баща ви се върне.

Провирам се покрай нея. Спирам. Нямам представа къде трябва да оставя нещата.

— Можем да ги приберем в твоето мазе, искам да кажа в избата, ако нямаш нищо против.

— Там няма да са в безопасност. Единствената стая, в която децата не влизат, е нашата спалня. Влязат ли там, направо ще ги убия, това е единственото местенце в цялата къща, където можем да запазим някаква интимност.