Уилям Уортън - Отвъд килера

Тя поглежда малчуганите, които вече се изнизват навън. Аз пък стоя в дневната и се каня да се кача в спалнята на тази красива млада жена, чийто сприхав съпруг всеки момент ще се прибере у дома. Едва ли постъпвам много разумно.

— По кое време си идва Бъд?

Разбира какво си мисля.

— Не се притеснявай. Ще се прибере след половин час. Вечерята и без друго е готова, но по-добре да побързаме. Човек никога не знае.

Не зная дали да вярвам на ушите си. Може би светът наистина се е променил. Пег тръгва нагоре по стълбите, аз я следвам по петите.

— Пег, имаш ли стари вестници или нещо, което да подложа под статива, по него винаги остава мъничко боя.

— Разбира се, снощният вестник е горе. Бъд го чете в леглото.

Тя стига горната площадка, а след нея и аз. На път към спалнята надниквам в стаята, в която спях като малък; пред вратата на килера стои огромна ракла. Вървим по коридора, подминаваме банята. Тя си е съвсем същата, с изключение на рунтавото покривало върху тоалетната чиния. Хвърлям бърз поглед към таванското прозорче. И то е съвсем същото.

Пег отваря врата в дъното на коридора. Оттук се влиза в голямата спалня. В нея спяха родителите ми. Двамата със сестра ми нямахме право да влизаме там, освен ако някой не ни повикаше. Разбира се, някои неща не се променят.

Спалнята обаче се е променила. Леглото на родителите ми беше разположено вляво, от двете му страни имаше по едно нощно шкафче, гардеробчето с чекмеджета отдолу се намираше точно срещу прозореца, а пред леглото бе скринът от кедрово дърво. Килерът бе вдясно от вратата, през която влязохме. Още си е там. В него мама държеше дрехите си, тези на татко бяха в гардеробчето.

Пег и Бъд имат водно легло, разположено почти в средата на спалнята. Забелязвам и страхотна на вид стереоуредба с касетен дек, усилватели и грамадни колони, разположени от двете страни на леглото. Там, където леглото свършва, има масичка с телевизор, а отляво и отдясно — ниски скринове с чекмеджета. И нещо много важно, цялата спалня е застлана от стена до стена с бял китеник. Сякаш е натрупал сняг. Заради китеника и белите копринени пердета на прозорците стаята изглежда по-голяма, отколкото си я спомням. Радвам се, че имаме вестник, който да постелим, Бъд ще ни убие, ако на искрящо белия килим капне кадмиево жълто или червено.

Пег застава между скрина отдясно на телевизора и килера.

— Остави ги тук. В килера има само мои дрехи. Бъд прибира своите по чекмеджетата. По-точно аз му ги прибирам по чекмеджетата.

Взима вестника; страниците му са разпилени из цялото легло и ги събира. Постила го на пода близо до скрина, така че вратата на килера да може да се отваря. Оставям статива и опирам картината, така че да е обърната към стената. Рамката има малка метална дръжка, която пречи на платното да опре в мазилката. Намествам терпентина и лака между кутията със статива и скрина.

— Стига, де, няма ли да я погледаме? Сигурен съм, че Бъд ще иска да види какво правиш. Знаеш ли, че той прилича на теб — много си обича квартала. Израснал е на Грийнуд Авеню.

— Не исках да изцапам дрехите ти или нещо друго с боя.

Завъртам кутията със статива.

— Освен това не искаш боите да се размажат, нали?

Пег застава до мен. Взирам се в лазурните като океан очи. Усмихвам се.

— Да, така е. Знаеш ли, ти си свестен човек. Много свестен човек.

— Не чак толкова, Пег.

— О, не, напротив. Хайде, да слезем долу, преди Бъд да се е прибрал.

Отклонявам поканата за още една чаша кафе. Ако продължа да пия кафе с това темпо, ще започна да чета комиксите за Мистър Кофи 1 1 Мистър Кофи (Mr. Coffee Nerves) — популярни комикси от 50-те години, чийто главен герой е невидим и има раничка с реактивен двигател на гърба. В тях редовно се правят препратки към вредните свойства на кафето — Бел.Прев. .

Озовавам се на прага и Пег ми маха за сбогом. Отвръщам на жеста й и слизам по стъпалата с толкова бодра стъпка, доколкото е възможно за един седемдесетгодишен старец. Доволен съм, че Пег не ми изпраща въздушна целувка; би могла и това да направи. Долавям у нея поведение от типа „не ми пука“ и то не е толкова личностно, колко поколенческо. Предполагам, че на мен ми пука прекалено.

Яхвам колелото. Минава пет и половина. Връщам се по същия маршрут, по който дойдох. Движението по Чърч Лейн между Балтимор Пайк и пресечката, където завивам покрай гимназията „Ийдън“, е доста оживено; после поемам отново нагоре по Елмуд Авеню. След като не мъкна статива и платното, положението не е толкова трагично. Ще трябва да си взема душ и да се преоблека. После искам да прочета вестника, да разбера дали светът се разпада, какво е положението в Турция и Виетнам или пък в Босна.