Уилям Уортън - Отвъд килера

Леля Едит започва да мие чиниите. Проявявам желание да й помогна, но тя ме отпраща да си подремна.

Изтягам се на леглото на Едгар. Включвам нощната лампа. Затварям вратата на спалнята. Отварям дневника на първата страница. Изпитвам чувството, че отгръщам страница, която води назад в моето собствено минало.

Изглежда, съм успял по някакъв начин да възвеличая, да украся с романтичен ореол в съзнанието си и дневниците, и игрите в онзи килер, който наричахме Стенландия или Страната на любовта, затова предполагам, че очакванията ми са прекомерни. Дневниците бяха посветени на брат ми. В тях записвах събития, които се раждаха в моята фантазия и които исках да споделя с него, поне така смятах тогава. В известен смисъл тези записки бяха и отчаян опит за общуване, към което се стремях, за което жадувах, а не получавах. Исках да си играя с него.

Май е време да разкажа как започна всичко, да споделя необикновените спомени, мечти и фантазии, с които живеех и с които — поне донякъде — продължавам да живея и сега.

В семейството ни това бе тайна, която пазехме толкова строго, че никога, ама никога не говорехме на тази тема.

Искам да започна с факта, че майка ми беше жена с изключително слаби нерви. Получила първата си нервна криза, когато била едва на четиринайсет. След това така и не се върнала в училище. Запознала се с баща ми и се омъжила за него, когато била на шестнайсет, на него му казала, че е на осемнайсет. Едва след като тя почина и намерихме кръщелното й свидетелство, двамата с Джийн научихме истинската й възраст. Беше започнала да крие възрастта си горе-долу по времето, когато си направи хистеректомия, скоро след която последва втората й нервна криза. Тя съвпадна със смъртта на леля Дороти.

Майка ми изпитваше невероятен ужас от лекари и болници. И не без основание. Като малка спяла в едно легло с двете си по-големи сестри; и двете починали в разстояние на шест месеца от болест, известна по онова време като „скоротечна туберкулоза“. Именно това предизвикало първата й нервна криза.

Когато открила, че е бременна, макар това да се случило почти две години, откакто се омъжила, тя не казала на никого, дори баща ми научил, когато била в четвъртия месец. Оправданието й било, че не искала някой лекар да разбере, за да не я прати в болница, където да умре.

След продължително обсъждане и безброй спорове и кавги баща ми възприел идеята за раждане у дома, макар това да не била разпространена практика дори по онова време. Не успял да намери акушерка в нашия малък, беден и консервативен квартал, нито дори лекар с добра репутация, който да се съгласи да изроди бебето у дома. Най-накрая открил възрастен лекар от немски произход, който живеел наблизо, но пък не се ползвал с добро име. Най-вече защото бил възрастен, старомоден, обичал да пие и бил почти глух. Баща ми можел да си позволи възнаграждението му, а пък майка, по причини, които никой друг не знае, се съгласила той да изроди детето й. Леля Едит, с която разговаряхме за това години по-късно, твърдеше, че според нея лекарят не чувал дори с помощта на стетоскопа си.

Очевидно раждането започнало две седмици преди очакваната дата. Докторът пристигнал тъкмо навреме, за да акушира на родилката. Баща ми поел традиционните мъжки задължения в подобни случаи като топлене на вода и носене на чисти кърпи от банята.

Тук историята става объркана и загадъчна. Нито майка ми, нито баща ми желаеха да разговарят за случилото се, поне не и с мен, когато ги попитах за пръв път. Тогава бях на десет и не успявах да запазя сънищата си в тайна. Зная, че майка ми загубила много кръв и едва оживяла при раждането. Когато се роди сестра ми — това се случи почти четири години по-късно, майка ми отново настоя да роди вкъщи с помощта на същия лекар.

Най-сетне, една вечер, докато майка беше на сбирка на местното женско католическо дружество, баща ми ми разказа какво се е случило или поне какво той смяташе, че се е случило. Двамата с него седяхме край масата в трапезарията. Беше след вечеря и сестра ми Джийн си беше легнала. Аз си пишех домашните и останах изненадан, когато татко дойде при мен да си поговорим. По това време обикновено четеше вестник. Разказах му едно — друго за сънищата си, защото ме плашеха.

— Албърт, има нещо, което трябва да ти кажа.

Той спря и ме погледна; решавах някакви задачи и застинах с молива в ръка. Спрях насред някаква задача с деление, която беше трудна, но ми допадаше.

— Албърт, остави домашните за малко. Това, което ще ти кажа, е сериозно. Искам да ме слушаш внимателно.