Уилям Уортън - Отвъд килера

— Отнесете това в пещта в мазето, господин Тремънт, изгорете го и се върнете бързо.

След което затвори вратата. Бях объркан и потресен, не знаех какво да правя. Поназнайвах за плацентата от това, което сестрите на майка ти й бяха разказвали, но не бях сигурен, че става въпрос за плацента. Вързопчето бе прекалено тежко. Едва не припаднах. Не ми понесе и видът на кръвта.

Отнесох кървавия пакет първо в кухнята, където, ей така, за всеки случай, го благослових и напръсках с чешмяна вода. Умолявах Господ това да не е нашето бебе, но заедно с това се молех, ако наистина е бебето ни, да го приеме и да го обича. Слязох в мазето, отворих пламтящата пещ, в която горяха въглища, и хвърлих пакета. Замириса отвратително.

Не бях на себе си от страх, Албърт. Коленичих и казах; пет пъти „Аве, Мария“, там, в мазето, до сандъка с въглищата. Когато се върнах в спалнята, чух да плаче бебе. Беше ти. Докторът ми позволи да те видя, показа ми малкия ти пенис, преброихме заедно пръстчетата на ръцете и на краката ти. Майка ти беше будна и плачеше, но бе щастлива. Подадохме й бебето, увито в чисти кърпи. Доктор Кристиансон отново се обърна към мен:

— Трябва да я зашия, затова по-добре излезте. А, вземете това и го хвърлете в пещта, това е плацентата.

Беше увита в окървавени вестници също както първия път. Нямах представа нито какво се случва, нито как трябва да постъпя. Бях объркан, но покръстих и това вързопче, просто така, за всеки случай, преди да хвърля и него в пещта.

Татко отново замълча. Знаех, че следи изражението ми, за да провери дали разбирам какво ми казва. Не бях изненадан от разказа му. Не зная защо, но не бях изненадан. Погледнах го право в очите.

— Според теб какво означава това, татко?

— Възможно е да сте били близнаци, Албърт, и аз да съм изгорил братчето ти в пещта. Сетя ли се за това, обзема ме такъв страх, че ми иде да заплача. Просто не разбирах случилото се. На няколко пъти се опитах да разговарям с доктор Кристиансон за това, но той все повтаряше, че си имаме чудесно момченце, за което трябва да благодарим на Господ, че всичко протекло нормално и че в първия вързоп също имало плацента. Говореше със силен немски акцент и понякога не го разбирах. Потърсих в речника думата „плацента“ и открих, че тя помага на майката да храни бебето, докато е вътре в нея. Доктор Кристиансон е мъртъв, така че никой няма да научи истината.

— Татко, това няма значение. Вероятно докторът е бил прав. Понякога наистина сънувам, че имам брат, но не зная защо, може би всичко е плод на въображението ми.

— Значи не ми се сърдиш, че може да съм изгорил в пещта твоето братче или сестриче? Не смяташ, че ще отида в затвора, ако някой разбере? Не мисля, че ще попадна в ада, защото не знаех какво става. А може би съм извършил грях на опущение, задето не отворих вързопчето с вестниците?

Погледна ме иззад свитите юмруци, подпрени от двете страни на устата му. Чувствах се толкова странно да разговарям с баща си по този начин.

— Направил си само това, което ти е казал докторът, татко. Дори подозренията ти да са основателни, вината не е твоя.

— Да, но може би трябваше да надникна в пакета.

— И тогава щеше да видиш едно мъртво бебе. Това не би променило нищо.

Той заплака, сълзите му бавно се стичаха по двете му страни. Избърса ги с длан. Видях го да плаче отново едва когато неговият баща умря. Поседяхме известно време, без да говорим, сетне той се усмихна.

— Толкова добро момче си, Албърт. Запомни, нито дума на майка ти. Покръстих каквото и да имаше там във вързопа и това ме кара да се чувствам малко по-добре. Сега, както вече ти казах, нещата не ми изглеждат толкова черни. Може би си прав, в окървавените вестници не е било увито бебе; просто съм реагирал прекалено емоционално.

Има и още нещо, Албърт. По-късно научих, че доктор Кристиансон не бил истински лекар, не е имал право да практикува! Тук, в Америка. Бил е лекар в Германия. Това също, ме тревожеше. Може би не е искал неприятности, защото не е имал лекарски права. Тази мисъл не ми даваше покой.

— Всичко е наред, татко. Сигурен съм. Не се притеснявай.

Той дойде при мен и ме прегърна. Не беше особено любвеобилен, рядко ме прегръщаше, но тогава ме прегърна така, че ме заболя. После ми обърна гръб и се качи в спалнята с вестника, който обикновено четеше по това време. Опитах се да се съсредоточа върху сложната задача с делене, но след този странен разговор с баща ми, просто не успях. Не можах да реша дори по-лесните.