Уилям Уортън - Отвъд килера

Отново спря. Оставих молива и отместих тетрадката встрани. Какво ли ме очакваше? Запитах се какво ли толкова съм сторил, та баща ми ме кара да оставя задачите по математика.

— Става въпрос за раждането ти, Албърт. Знаеш, че майка ти се страхува от лекари и от болници. Затова ти се роди в къщата, в която живеехме на Дюи Стрийт, близо до дома на моите родители. Не успяхме да намерим акушерка, затова пък открихме един доктор, който обеща да се заеме. Макар да нямахме много пари, продължавам да мисля, че тя трябваше да роди в болница. — Тук татко помълча, сетне продължи: — Знаеш обаче каква е майка ти, беше уплашена до смърт.

Погледна ме по начин, по който рядко ме гледаше, освен ако не бях направил някоя беля, за която мама му бе разказала.

— Постъпихме, както тя искаше. Ти се роди в спалнята ни на Дюи Стрийт. Не можах да помогна с нищо, освен че тичах до кухнята и обратно за топла вода и до банята за кърпи. Трябва да си призная, че и аз бях уплашен.

Албърт, този доктор, името му беше Кристиансон, имаше една особеност, беше много стар и не чуваше добре. Държеше онези слушалки допрени до огромния корем на майка ти; казвам ти, че коремът й наистина беше голям, много по-голям отколкото след това с Джийн; седеше там и слушаше. По едно време ми нареди да седна на стола до спалнята и да си сложа неговите слушалки. Допря другия им край до корема на майка ти. Искаше да му кажа какво чувам. Аз обаче не чувах нищо освен пляскане, цамбуркане и нещо, което ми приличаше на дишане, само че беше много силно. Мисля, че това беше дишането на майка ти. Докторът искаше да слушам сърдечния ритъм, питаше дали не чувам още един. Движеше накрайника на слушалките насам-натам, докато най-сетне успях да чуя сърцето на майка ти; то биеше силно като барабан, само дето не следваше определен ритъм, както прави барабанът в един оркестър.

Докато ми разказваше всичко това, кръвта се бе отцедила от лицето му. Приведе се над масата, за да се доближи още повече към мен. Погледна през рамо, увери се, че вратата е затворена, и заговори още по-тихо, почти шепнешком:

— За нищо на света не казвай на майка си това, което ще научиш. Нервите й са толкова опънати, че трябва да й спестяваме подобни вълнения. А дори и тя не знае някои от подробностите, които ще ти кажа.

Той замълча, а аз кимнах. Наведох се над тетрадката, за да го чувам по-добре. И най-трудната задача бе за предпочитане пред този разговор. Най-странното бе, че се досещах какво ще ми каже, преди още думите да излязат от устата му. Тогава за пръв път двамата с баща ми споделихме тайна, за която мама не знаеше. Той продължи:

— Докторът местеше онази малка чашка на края на слушалките върху различни места от корема на майка ти, като непрекъснато ме наблюдаваше. Искаше да разбере дали чувам два сърдечни ритъма, освен този на майка ти. Колкото и да се стараех, не успях да чуя нищо освен бълбукане и гъргорене. Опитвах се, но не съм лекар и никога не бих могъл да бъда, Албърт, дори да исках.

Докторът ме накара да сваля слушалките и седна на моето място. Опита се сам да преслуша майка ти. Направи ми знак да изляза от стаята и да го последвам в дневната. Челото му лъщеше от пот. Погледнах към леглото и видях, че майка ти е заспала.

— Господин Тремънт, мисля че има вероятност бебетата да са две. Коремът е много голям, но не мога да бъда сигурен. Ако е така, съпругата ви трябва да постъпи в болница. Не разполагаме с оборудване, а и не можем да го поберем в тази малка стая. Ако са близнаци, може да имат нужда от кислород или от кувьози. Не би трябвало да ги израждаме в частен дом.

— Първата ми мисъл, Албърт, бе, че разходите за близнаците са два пъти повече отколкото при едно бебе. Нямахме толкова пари, а и къде щяхме да настаним две бебета в онази малка къща, която деляхме с брат ми Дик и жена му? Бях много млад. И шокиран.

Трудно ми бе да взема решение, Албърт, донякъде и заради парите, но най-вече заради реакцията на майка ти, когато се събудеше и разбереше, че се налага да отиде в болница. Разговарях с доктор Кристиансон в продължение на пет минути и след като обмислих внимателно нещата, реших тя да роди у дома. Най-вероятно бебето бе само едно — все пак никой в рода ни не бе имал близнаци.

Не присъствах на раждането. Тичах напред-назад, носех разни неща, молех се на Господ. Изминаха два часа, преди доктор Кристиансон, който бе свалил сакото си и бе останал по подгизналата си от пот риза, да ме повика и да ми подаде нещо, увито в пропити с кръв вестници. Мисля, че беше мъртвородено бебе. Погледнах доктора право в искрящите от ужас очи. Каза ми: