Уилям Уортън - Отвъд килера

Първият истински спомен, който аз (ние) имам (имаме) извън нашия сън е когато семейството ни се премести в новата ни къща на Стоунхърст Хилс. Тогава бях на пет години. Беше ми се родила сестра, която по това време бе на две. През първите години не й обръщах никакво внимание, все едно изобщо не съществуваше. Опитах се да установя с нея същия контакт, който имах с Уилям, но не се получи. Уилям ме предупреждаваше, че това не е по силите ни. Промених отношението си към нея чак когато сестра ми — казваше се Джийн — едва не умря от пневмония. Сякаш тя бе пропътувала разстоянието до мястото, на което продължаваше да живее сърцето ми, и се бе върнала.

Майка ми е разказвала историята за това как Джийн ни е напуснала, ала се е върнала. Чувал съм я безброй пъти, но имам свои собствени спомени за случилото се, които се смесват с нейните.

Беше зима, навършваше се точно една година, откакто се бяхме нанесли в новата ни къща. Сестра ми дълго боледуваше. Майка ми плачеше; облече ми дебели дрехи и ме остави навън, на верандата. Не изпитвах самота, защото имах Уилям, но, от друга страна, Уилям не ми бе достатъчен. На верандата имаше вратичка, разположена точно пред стъпалата. Беше студено. Никога не ме бяха оставяли на верандата в такъв студ, идеше ми да заплача. У нас дойде човек с черна чанта. Не заплаках. Знаех, че сестра ми е болна, много болна. Щеше ли да отиде при Уилям и да ме остави сам, или щеше да бъде, неизвестно как, и с двама ни едновременно? Надникнах през прозореца на входната врата, но не видях никого. Чувах обаче майка да плаче на горния етаж.

След време, когато вече бях голям, тя ми разказа какво се е случило. Лекарят се опитал да възстанови дишането на сестра ми, но не успял. Натискал гърдите й. Сестра ми кашляла ли кашляла, но така и не успявала да си поеме дъх и да задиша отново. Лекарят дълго време преслушвал сърцето и накрая заявил на мама, че момичето е мъртво.

Майка ми не искала, не можела да повярва. Грабнала Джийн от леглото и я понесла из стаята, тичала, викала, прегръщала я, опитвала се да прогони смъртта и да върне живота в нея. Лекарят вървял подире й. Ненадейно Джийн се изкашляла веднъж и изплюла кървава слуз и слюнка. Сетне задишала дълбоко. Лекарят измъкнал сестра ми от ръцете на мама. Върнал я в леглото. Майка ми казваше, че Джийн дишала така, все едно спи и хърка. Лекарят я преслушал отново. Дал й лекарства. Бил й инжекция. Пратил майка ми да донесе бутилки с топла вода.

Когато мама се върнала, той й казал, че няма представа как, но Джийн е успяла да преодолее кризата, все още имала висока температура, но вече дишала по-спокойно. Покрил с голямо парче марля кървавата слюнка, която Джийн изплюла на пода на спалнята. Всичко това се случило в стаята откъм улицата, където бе спалнята на моите родители; бяха взели Джийн при себе си веднага щом тя се разболя.

Измина месец, преди Джийн да стане от леглото. През цялото време се чувстваше ужасно отпаднала. Беше си все така слабичка и бледа и не се промени дори когато порасна достатъчно, та да тръгне на училище. Майка ми често говореше колко слаби били дробовете й и как изпаднала в клинична смърт, но се върнала сред нас. Аз знаех, че Джийн е умряла, защото тъкмо в този момент започнах да осъзнавам нейното присъствие, да долавям, че тя е с нас, и Уилям се съгласи с мен. Каза, че има неща, за които още не знам, но ще разбера след време. Това е единственият случай, в който скри нещо от мен и нямах представа защо. Сънищата ми обаче продължиха и разбирах, че няма да свършат скоро. Именно Уилям предложи да разкажа за тях на баща си. Предполагам, че трябва да кажа „баща ни“, защото след като Уилям е мой брат, той е и син на моя баща.

Бях на осем, а Джийн на пет, когато чичо Бил дойде да живее у нас. Остана у дома почти три години. През това време двамата с Джийн спяхме в едно легло в малката спалня откъм задния двор. Когато се сгушвахме и заспивахме, аз се чувствах по същия начин, както с брат ми, преди да се родя. Хубави времена бяха. Чичо Бил спеше в предишната ми стая. Имаше си ключ и щом излезеше, заключваше вратата, а върнеше ли се, отключваше я. Все едно имаше своя собствена къща вътре в нашата. Понякога отидеше ли до банята или някъде другаде, оставяше вратата отворена и аз надниквах вътре, припомняйки си времето, когато стаята беше моя. В нея вече не миришеше на деца, а на възрастни, също и на алкохол, а леглото винаги изглеждаше така, сякаш чичо Бил е спал върху завивките или пък изобщо не е спал.