Уилям Уортън - Отвъд килера

А хората, които живееха в замъка! Те участваха в рицарски турнири и ходеха на лов за диви зверове: глигани, вълци, лисици, понякога дори за лъвове и тигри. Някои животни бягаха извън пределите на Стенландия, потъваха отвъд стената и изчезваха от погледа ми. Обаче ми се струваше; че ги чувам да вият или да ръмжат, чувах и как гората шуми покрай тях. Измайсторих вълци и лисици, еднорози и коне. Престанах да ходя на кино в съботните дни, всичките ми пари отиваха за пластилин. Веднъж Джозефин дори ме попита какво правя с толкова пластилин, защото запасите й свършили и се налагало да поръча още. Казах й истината, обясних й, че си играя с един приятел и двамата заедно строим вълшебен град.

Предложи да ми даде два пакета пластилин на цената на един, ако й покажа града, но аз й отказах. Въпреки това тя пак ми подари единия пакет, но мисля, че не ми повярва. Чудех се какво ли смята, че правя с пластилина. Не че ме интересуваше. В христоматията ми за четвърти клас имаше една история за благородния рицар Роланд. Там беше и легендата за крал Артур и неговия двор. Разказах ги на Уилям и той мигом измисли цяла поредица от приключения с рицари и благородни дами, дракони и тъмници. Беше много интересно.

Записвах в тетрадката всяко едно от нашите приключения. Не ме биваше в краснописа, затова използвах печатни букви. С времето започнах да пиша все по-бързо и по-бързо.

Всичките ни истории се въртяха около търсенето на Светия Граал, което за нас беше Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, вълшебно място, за което единствено Уилям знаеше нещо. Изработих и две фигурка, изобразяващи мен и Уилям. Той твърдеше, че не може да бъде реален, дори не може да се „престори“, че е реален, но каза, че няма нищо против да направя две фигурки за мен и да загърна едната с червено наметало. Това щял да бъде той, но нямало да наричам човечето Уилям, защото ако не внимавам, щял съм да направя така, че той отново да се роди, а все още не бил готов за подобно нещо. Все повтаряше, че още дълго време трябва да продължим да играем в нашия собствен свят. Казваше, че цялата Стенландия с всичките й приключения е предназначена само за нас.

Започнах да се надявам, че брат ми ще може да си играе с мен като истинско момче, да прави разни неща, да мести фигурките и прочие. Когато го попитах обаче, той ми отвърна „Още е рано“.

Исках да направя така, че той да се върне от онова място — където и да се намираше то — което обитаваше, и да превърне въображаемите ни приключения в истински игри. Но това така и не се случи.

Казваше ми, че е винаги с мен, поне доколкото е възможно, и не е сигурен още колко време ще продължи да играе с мен дори по този начин. Въпреки това всеки път, щом отворех вратата на килера, проверявах дали някое от човечетата е преместено, дали е стигнало мястото, към което се бе запътило, дали поредната история не е добила реални очертания. Това никога не се случи.

Купих си втора тетрадка и продължих да записвам приключенията на героите от Стенландия, особено на обитателите на замъка и най-вече на ковача. Те бяха далеч по-интересни от историята за Роланд, благородния рицар от училищната христоматия. Понякога наричахме тетрадките „нашия дневник“, друг път „епос“, „история“ или „сборник легенди“, но винаги ставаше въпрос за все същите тетрадки. Намерих място, където да ги крия — една дупка в стената на килера между дъските и мазилката. Наричахме го Долната земя. Надявах се брат ми да напише нещо в дневника, поне веднъж да ми подскаже какво да правя по-нататък, но и това не се случи никога. Започнах да изпреварвам времето, да записвам неща, които предстоеше да се сбъднат, с надеждата, че така ще помогна на Уилям да бъде с мен, но въпреки това нито една фигурка не помръдна. Оплаках се на Уилям, ала той само се усмихна и ми отвърна, че причината е в мен — вече пораствам и все по-трудно започвам да вярвам в неща, които останалите хора приемат за нереални. Нормално било, казваше той, рано или късно това трябвало да се случи, защото аз съм бил жив, от плът и кръв.

Въпреки всичко бях щастлив. Постепенно осъзнах, че измислянето на нашите истории и постепенното еволюиране на малкия ни свят, скрит в килера, са се превърнали в любимото ми занимание. Започнах да го предпочитам пред външния свят.

В една от историите, които Уилям съчини с моя помощ, се разказваше за огромен водопад, за рицар на име Рейк и за ковач, наречен Коук. Трябваше да измайсторя водопад, а не се сещах как. Уилям предложи да сляза в мазето и да взема една лъскава гирлянда от кутията с коледната украса. Знаех къде са скрити коледните играчки и се върнах горе с цяла шепа сърма. Лесно я залепих за старите водопроводни тръби, които бяха играли най-различни роли в нашите истории.