Уилям Уортън - Отвъд килера

След училище се прибрах тичешком в стаята. Заключих вратата и внимателно избутах леглото. Всичко си бе на мястото, нищо не се бе променило. Изпитах нещо като задоволство. Може би се бях объркал, бях смесил реалността с легендата за Стенландия. Затворих вратата на килера, без да пипам нищо, върнах леглото на място и излязох да поиграя баскетбол на улицата. Мама вече беше започнала да се оплаква, че прекарвам прекалено много време в стаята си и не играя достатъчно навън. Радвах се, че излизам на улицата. Главата ми бе замаяна от случилото се.

Същата вечер, преди да си легна, отместих отново леглото и отворих вратата на килера; исках да проверя за последен път. Всички фигурки бяха разместени! Не бяха заели местата, които трябваше, но бяха преместени. Може би Уилям поправяше грешки, които бях допуснал? Едва преглътнах, гърлото ми беше толкова стегнато. Исках да извикам на брат си, да му кажа, че съжалявам, да му помогна да се върне на мястото, откъдето бяхме дошли и двамата, мястото, от което го бях призовал, за да си играе с мен. Не исках повече да си играем, жертвата му ми се струваше прекалено голяма.

Замислих се за времето преди да се родим, когато бяхме още заедно. Образите в съзнанието ми ставаха все по-реални, също както и Стенландия ставаше все по-реална, когато си играехме там. Не знам каква бе причината, но тези образи и видения приличаха на истински спомени, силни, ярки и неизличими, същевременно нямаше нещо, към което да насоча и обвържа избликналите в мен чувства. Толкова голяма част от спомените ни е свързана с образи, а в утробата на майка ни ние все пак бяхме слепи.

От друга страна, всичко това приличаше на сън, на сън, който сънувах, на сън за съня. Имах усещането за детайлност, за възприемане и познаване на изначалния сън, но не бях в състояние да си припомня нищо повече. Това бяха смътни спомени, а сега съм прекалено възрастен, за да пазя спомени, които нямат нищо общо с реалността, събития, които всъщност не са се случвали.

Започнах да губя апетит. Боях се да заспя. Мама ме заведе на лекар, който заяви, че страдам от пролетна умора, затова тя започна да ми дава бирена мая и рибено масло. Не можех да се съсредоточа нито в училище, нито върху домашните си или върху каквото и да било друго. Непрекъснато мислех за брат си, за онова, което се криеше в килера, за страха, който ме спираше да отворя отново вратата.

Накрая събрах кураж да продължа историята. Започнах да чувствам, че ако успея да я завърша, ако някой във вълшебния килер открие Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, брат ми ще остане доволен. Писах в дневника си, докато не стана време да си лягам. Знаех, че майка ми се чуди защо заключвам вратата на стаята си. Казах й, че не искам Джийн да ми досажда, тъй като трябва да се подготвя за контролно по правопис.

През нощта почти не мигнах. Сънувах поредица от сънища. Всички бяха изпълнени със случки от Стенландия, само че сънищата отиваха по-далеч от записките в дневника, по-далеч от онова, което бях съчинил. Убеден бях, че брат ми Уилям поема нещата в свои ръце и от мен се иска само да премествам фигурките… а може би те се преместваха сами? Това нямаше значение.

Преди да отида на училище, погледнах в дневниците си и проследих историята на Стенландия, но не открих нещо да е променяно или добавяно. Знаех си, че няма да намеря нищо ново.

Не знаех да плача ли или да се смея. Реших никога повече да не отварям вратата на килера. Ако исках да сънувам онова, което се случваше вътре, нямаше проблем. Така двамата с брат ми щяхме да бъдем заедно и нямаше да се плаша толкова.

През деня бях особено прилежен в училище. Върнах се у дома и вечерях, бях много гладен. Прибрах се в стаята си и си написах домашните. Не исках да мисля за Стенландия или за Уилям. През нощта отново сънувах истории от килера, но този път те бяха по-реални от всичко, което бях правил там. Всяка една от фигурките бе оживяла. Вършеха неща, казваха думи, които никога не ги бях карал да вършат или да казват, които не можех да очаквам от миниатюрните пластилинови фигурки, разположени върху изрисуваните стени на един изрисуван килер. Стенландия се превърна в реалност. Бях щастлив. Играех си с брат си и всичко беше наред.

Месец по-късно при нас дойде да живее дядо ми. Баща ми не остана очарован от това. Дядо беше по-тежък случай и от чичо Бил и не плащаше нито цент. Братята и сестрите на мама трябваше да ни дават пари всеки месец, за да ни подпомагат в разходите за храна, дрехи и други неща, необходими за него, но обикновено забравяха. Откакто баба почина, всички сестри се редуваха да приемат дядо по домовете си. Сега беше ред на мама, а тя не се спогаждаше с баща си.