Уилям Уортън - Отвъд килера

Хукнах отново по стълбите. Погледнах часовника, вече закъснявахме за училище. Когато се върнах с тоалетната хартия, мама вече чистеше лака, но задачата наистина се оказа трудна. Той се размазваше все повече и скоро цялото лице на Джийн почервеня.

— Виж какво, Албърт, бягай на училище, преди да съм те убила! Кажи на сестра Мери, че Джийн ще закъснее малко. Да не си посмял да й кажеш защо!

Постъпих както ми каза. Вечерта мама разказа на татко какво се е случило. Очаквах да ме напердаши, но той просто отгърна следващата страница на вестника и се засмя.

— Може би така Джийн ще се научи да не минава границата, когато го дразни. Нека й е за урок. Албърт, ти си по-голям, не биваше да правиш така.

Това беше, не каза нищо повече. Не можех да повярвам на ушите си. По-късно се извиних на Джийн, обясних й, че не съм искал да й създам толкова проблеми. Отначало ми беше ядосана. Цялото й лице продължаваше да розовее, сякаш се бе изчервила. Покатери се на дивана в дневната и се погледна в огледалото. В първия момент плачеше, но после започна да се смее. И двамата се закискахме като луди.

— Приличам на клоун.

Смяхме се истерично, докато мама не дойде да ни се скара, че се държим просташки.

Сетне двамата с Джийн си обещахме да не се дразним, освен по малко, и да не се опитваме да си го върнем, освен ако реваншът не е особено забавен.

Спането в стаята ни обаче бе нещо съвсем друго. Там нямаше място за никакво дразнене. Работата беше сериозна.

Джийн се страхуваше от тъмното. Боеше се да остане сама в леглото, освен ако лампата не свети. Светлината от хола падаше върху моето легло, не върху нейното. Тя обаче настояваше вратата между стаята и хола да стои отворена.

На мен пък ми бе трудно да заспя. Обичах мрака. Не можех да спя през деня или на включена лампа. Смятах, че имам тънки клепачи. Освен това сънищата ми с Уилям бяха толкова реалистични и толкова сложни, че дори мъничко светлина, паднала върху очите ми, оцветяваше в червено образите в съня ми и променяше нещата.

Затова всяка вечер изчаквах Джийн да заспи. Разбирах кога е заспала, защото тогава започваше да смуче пръстите си по-силно от обикновено; по същия начин хъркаше и чичо Бил. Уверях ли се, че е заспала, ставах тихичко и затварях вратата.

Проблемът бе, че почти всяка нощ тя се будеше с писъци в мрака, разкрещяваше се, че вратата е затворена, та се налагаше да ставам и да я отварям, и отново да чакам сестра ми да заспи.

Бях готов да направя жертва и да преместя леглото си по-далеч от килера. Бях готов дори да си разменим леглата. Пъхнах под вратата на килера парче от щипка за пране и така я заклиних, та никой не можеше да я отвори, ако не знаеше тайната. Бях готов да се жертвам и да премеря силите си с всеки убиец или от каквото там се страхуваше Джийн.

Майка ни обаче не разреши да си разменим леглата. Настоя, че аз като батко на Джийн трябва да я закрилям. Освен това Джийн се страхувала да спи в леглото до вратата поради гореизброените причини. Нещо можело да се качи по стълбите и да я нападне в мрака. Оказах се в безизходица.

Изведнъж ми хрумна идея, която може би ми е била подсказана от Уилям. Вече не бях сигурен кои идеи са мои и кои негови. Следващата вечер започнах да разказвам на Джийн за една огромна змия, която живее на поляната пред къщата. Заклех се дори, че съм я видял свита на кълбо до празната кофа за боклук. Твърдях, че е в състояние да се покатери по всяка стена и много обичала да яде месо. Съчиних си истории за кучета и котки, изчезнали по мистериозен начин. Отначало тя не ми повярва, отвърна ми, че си измислям всичко. После се замисли, тъй като прекарвах много време в предния двор и го познавах като петте си пръста. Накрая ме помоли да престана, запуши ушите си с длани и запя, за да не ме чува. И аз престанах.

На следващата вечер, след като си легнахме и аз се ослушвах за познатото смучене на пръсти, Джийн прошепна в мрака:

— Албърт, разкажи ми пак за огромната змия. Каква е на цвят?

Описах й комбинация от зелено и жълто, зелено с жълти ромбове по гърба, но с мръснобял корем като захабен чаршаф. Настъпи тишина.

— А очите й са жълтеникавокафяви. Някои казват, че хипнотизирала животни и хора, които я погледнели в очите.

— А яде ли хора?

— Само ако са по-мънички, седем или осемгодишни, тъй като не може да си отвори устата по-широко.

Подпрях се на лакти и показах с ръце уста с размерите на крокодилска паст:

— Иначе не хапе, не е отровна.

— Искаш да кажеш, че не може да ме убие?