Уилям Уортън - Отвъд килера

Исках да разкажа за няколко велики авантюри и най-вече за кръстоносния поход към Мястото, Където Всички Светове Се Срещат. Усещах, че Уилям продължава да ми помага. Имах нужда от помощта му, за да се справя с тази задача. Освен това той знаеше къде се намира Мястото, Където Всички Светове Се Срещат.

Започнахме с пищен фестивал на танца, който продължи два дни с участието на всички жители на Стенландия. После оформихме авангарда на похода. Уилям ограничи участниците до десет души — петима мъже и пет жени. Обясни, че входът към Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, бил прекалено тесен и повече хора не можели да преминат, а и ако се случело нещо неочаквано, трябвало да разполагат с малко повече пространство за отбрана и бягство.

Напуснахме града под звуците на фанфари. Уилям ми обясни какво трябва да направя в ролята си на момче от Стенландия. Трябваше да отворя масивните бронзови порти на пещерата в центъра на града. За целта се нуждаех от клещи, които измъкнах от мазето на нашата къща. Напънах вратата, но успях само да я открехна. Трябваше да продължим нощем, когато всички у дома спяха, включително Джийн. Уил ме предупреди да следя дали лампата в тоалетната свети. Обикновено я оставяхме включена, ако някой стане през нощта.

Запалихме свещи в килера, за да виждаме и на тъмно. Искахме всеки от кръстоносците да има малка свещичка, от онези, които слагат на тортите, но разрязана на две. Те обаче се оказаха прекалено тежки за тях, затова само двама кръстоносци носеха свещи — водачът на колоната и онзи, който вървеше най-отзад, в случай че се наложи да побегнат в отстъпление.

От двете страни на бронзовата врата, препречила пътя към Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, също стояха две свещи, но цели. Сред десетте кръстоносци бях включил и две фигурки, едната изобразяваше мен, а другата — Уилям. Него, защото знаеше къде отиваме, а мен, защото бях любопитен да видя какво ще открием.

Най-накрая с общи усилия и след много блъскане и тропане успяхме да отворим бронзовите порти. Помогнаха ни и двайсетина жители на Стенландия. След това Уилям предложи да ги затворим колкото се може по-бързо; всъщност веднага щом десетте кръстоносци преминаха през нея, той настоя останалите отвън да ги бутнат обратно на мястото им. Онези отвън трябваше да ги отворят само ако им сигнализирахме. Сигналът бе вълчи вой, който аз трябваше да издам.

Следващата част от историята е толкова шантава, че дори на мен, който бях там или поне си въобразявах, че съм там, ми е трудно да повярвам в случилото се, но въпреки всичко то се случи. Изведнъж проумях, че аз не съм Албърт, който си играе в килера със своя брат Уилям. Превърнах се в Албърт пластилиновата фигурка, която бях измайсторил, а Уилям — в другата фигурка. Наистина отивахме да търсим Мястото, Където Всички Светове Се Срещат, и Уилям водеше колоната.

Тунелът, в който влязохме, бе тъмен и миришеше на застояла вода. По стените имаше зеленикава пяна. Свещичките ни едва прогонваха мрака и осветяваха пътя ни. Бях уплашен, но Уилям продължаваше напред и ни подканяше:

— Трябва да вървим бързо, преди свещите да изгорят. Останем ли на тъмно, никога няма да намерим обратния път.

Тунелът изви наляво, сетне се озовахме пред огромна дупка, много по-дълбока от нашия кладенец и пълна с мръсотия. Заобиколихме я и тогава Уилям ни даде знак да спрем, а той се покатери по един стръмен скат, спря и пропълзя до самия скален ръб. Стояхме долу и чакахме, питахме се дали всичко е наред. Той се върна при нас и ни разказа колко красиво е мястото, което се вижда отгоре. Там световете наистина се събирали в едно.

Всеки от нас мина по стъпките на Уилям и всеки слезе смаян, останал без думи, от гледката, разкрила се пред очите му. Аз бях последен, а свещите ни почти догаряха. Изкатерих се по стръмнината, от която се разкриваше гледка към Мястото, Където Всички Светове Се Срещат. Не повярвах на очите си. В сумрака изникнаха кръгли бели светлини, гледката наподобяваше небе, осеяно със звезди. Едва откъснах поглед, но знаех, че трябва да побързам.

Веднага щом слязох, Уилям бързо ни поведе по обратния път. Всички мълчахме развълнувано, докато се препъвахме в мрака. Достигнахме бронзовите порти точно когато една от свещите угасна. Нададох вълчи вой и чухме как останалите отвън се мъчат да отворят портите. Отвориха ги едва-едва, колкото големите свещи да осветят прага и да се промъкнем през отвора. Двамата с Уилям се измъкнахме първи и помогнахме на останалите да преминат. Когато всички се озоваха навън, върнахме бронзовите порти на мястото им и ги заключихме. Едва тогава се превърнах отново в момче; с помощта на клещите завинтих портите за рамката и така отново бяхме в безопасност.